Ецио въздъхна и му обясни, доколкото успя, съображенията си.
Когато приключи, Николо го погледна, извади малкия си черен бележник и започна да записва старателно. После стана, прекоси стаята, седна до Ецио и стисна другарски рамото му — необичаен изблик на чувства за сдържан човек като него.
— Да се залавяме за работа — каза той.
— Ето какво съм намислил…
— Слушам!
— В този град има жени, които биха могли да ни помогнат.
— Е, избрал си най-подходящия човек за целта. Аз съм роден дипломат.
Лесно ги допуснаха до първата — папа Юлий се бе погрижил да ги приемат — но да я накарат да проговори се оказа трудна работа.
Тя ги покани в пищна приемна на първия етаж на просторния си дом, от чиито прозорци и на четирите стени се откриваше красива гледка към някога великия град, сега отчасти занемарен, но и отчасти величествен след усилията на последните папи да останат в паметта на поколенията.
— Не виждам как бих могла да ви помогна — каза тя, след като ги изслуша, но Ецио забеляза как отбягва погледите им.
— Ако в града са останали привърженици на Борджия, трябва да узнаем кои са, Ваше Благородие. Затова потърсихме помощта ви — обясни Макиавели. — Ако по-късно разберем, че сте премълчали нещо…
— Не ме заплашвай, млади човече — отсече Ваноца. — Боже мой! Знаещ ли колко време мина, откакто с Родриго бяхме любовници? Повече от двайсет години!
— Навярно децата ви…? — обади се Ецио.
Тя се усмихна мрачно.
— Чудите се, предполагам, как от жена като мен се е пръкнало такова люпило. Но аз твърдя, че в тях тече много малко кръв на рода Катанеи. Е, в Лукреция може би, но Чезаре…
Тя замълча и Ецио забеляза болката, изписала се в очите й.
— Знаете ли къде е той?
— Не знам повече от вас и ми е все едно! Не съм го виждала от години, макар да живеем в един и същ град. За мен той е мъртъв.
Очевидно папата пазеше в строга тайна местонахождението на Чезаре.
— Дали дъщеря ви знае?
— Едва ли, щом аз не зная. Сега тя е във Ферара. Вървете и я попитайте, но Ферара е далеч на север, а Светият отец й забрани да стъпва в Рим.
— Виждате ли я? — попита Макиавели.
Ваноца въздъхна.
— Както казах, Ферара е далеч оттук. Напоследък пътешествията не ме привличат.
Тя се озърна, стрелна с поглед прислужниците, застанали до вратата, и водния часовник. Не им предложи никаква почерпка и явно очакваше с нетърпение да ги отпрати. Изглеждаше нещастна и току потриваше неспокойно длани, но дали защото криеше нещо, или защото я принуждаваха да говори за хора, които очевидно не искаше да обсъжда?
— Имам — или по-скоро имах — осем внуци — неочаквано каза тя.
Ецио и Макиавели знаеха, че Лукреция беше родила няколко деца на различните си съпрузи, но повечето не бяха доживели пълнолетие. Носеха се слухове, че тя не приемала много сериозно бременността и обичала да гуляе и да танцува допреди самото раждане. Дали това я бе отчуждило от майка й? Чезаре имаше четиригодишна дъщеря — Луиз.
— Виждате ли ги? — попита Макиавели.
— Не. Луиз е още в Рим, мисля, но майка й се погрижи да я възпита като французойка, а не като италианка.
Тя стана и прислужниците, сякаш по даден знак, отвориха резбованите дървени врати на стаята.
— Съжалявам, че не успях да ви помогна…
— Благодарим за отделеното време — отвърна сухо Макиавели.
— Поговорете и с други — посъветва ги Ваноца.
— Възнамеряваме да посетим принцеса Д’Албре.
Ваноца стисна устни.
— Buona fortuna — каза не особено убедено. — Но побързайте. Чух, че се готви да отпътува за Франция. Може би, ако извадя късмет, ще дойде да се сбогува с мен.
Ецио и Макиавели също станаха и излязоха.
На улицата Макиавели се обади:
— Мисля, че трябва да използваме Ябълката, Ецио.
— Не още.
— Постъпи, както желаеш, но според мен е глупаво. Да вървим при принцесата. Добре, че и двамата говорим френски.
— Шарлот д’Албре няма да потегли днес. Изпратил съм хора да наблюдават имението й. Първо искам да видим другиго. Всъщност съм изненадан, че Ваноца не я спомена.
— Кого?
— Джулия Фарнезе.
— Не живееше ли в Карбонано?
— Шпионите ми докладваха, че е в града, така че да се възползваме.