— Съмнявам се. Защо ми губите времето? Отидете и го попитайте!
— Навара е много далеч.
— Точно така. Затова ми се иска ти и мрачният ти приятел вече да сте на път за там. Късно е. Чака ме работа. Моля ви, вървете си.
— Пропилян ден — заяви Макиавели, когато закрачиха отново по улиците, където сенките вече се удължаваха.
— Не мисля. Разбрахме, че никой от близките на Чезаре не милее за него и не го закриля. — След кратко мълчание Ецио добави: — Жените, играли главна роля в живота му, го мразят до една. Дори Джулия не иска да си спомня за Родриго.
Макиавели сбърчи чело.
— Представи си да си в леглото с мъж, който може да ти е дядо.
— Е, тя е извлякла полза.
— Не разбрахме къде е Чезаре. Попитай Ябълката.
— Не. Още не. Трябва да се справим сами.
— Е — въздъхна Макиавели, — поне Бог ни е дарил с ясен ум.
В този момент един от шпионите му дотича до тях, останал без дъх. Беше дребен, плешив мъж със зорки очи и диво изражение.
— Бруно? — възкликна Макиавели изненадано и загрижено.
— Месер — заекна мъжът, — слава Богу, че ви открих.
— Какво има?
— Лакеите на Борджия! Изпратили са някого да ви проследи с месер Ецио…
— И?
— Разбрали са, че сте далеч, и са отвели Клаудия.
— Сестра ми! Господи! Как? — ахна Ецио.
— Била на площада пред базиликата „Свети Петър“. Знаете разнебитената дървена колонада, която папата иска да събори…?
— Карай по-накратко!
— Отвели са я… Тя давала указания на момичетата си как да се внедрят…
— Къде е сега?
— Имат скривалище в Прати — на изток от Ватикана. Там са я скрили.
Бруно бързо ги ориентира къде държат пленничката.
Ецио погледна Макиавели.
— Да вървим! — отсече.
— Открихме поне тях — каза Макиавели безизразно, както винаги, и двамата се впуснаха отново по покривите, докато стигнаха Тибър, където прекосиха Понте дела Ровере и забързаха към мястото, описано им от Бруно.
Паянтовата вила се намираше в северния край на пазарния площад в Прати. Изронената мазилка контрастираше с чисто новата, обкована с желязо врата. Решетките по прозорците изглеждаха наскоро подменени и боядисани.
Преди Макиавели да успее да го спре, Ецио се втурна към входа и захлопа силно.
Шпионката се открехна и зорко око се втренчи в тях. После, за тяхна изненада, вратата се отвори гладко върху добре смазаните си панти.
Озоваха се в пуст невзрачен двор. Който и да им бе отворил вратата — и затворил плътно зад тях — беше изчезнал. В трите стени около двора имаше врати. Онази срещу входа зееше и над нея се вееше окъсано знаме с черен бик на златно поле.
— В капан сме — лаконично отбеляза Макиавели. — Какви оръжия носиш?
Ецио му показа изпитаното скрито острие, сабята и камата. Николо имаше лек меч и стилета.
— Хайде, господа, добре дошли! — обади се безплътен глас откъм прозорец с изглед към двора някъде високо над отворената врата. — Имаме стока, която ще ви заинтересува.
— Папата знае къде сме — отговори на висок глас Макиавели. — Нямате шанс. Предайте се. Каузата, на която служите, е изгубена.
Отвърна му глух смях.
— Нима? Не мисля. Но влезте. Знаехме, че ще се хванете на въдицата. Бруно работи за нас от една година.
— Бруно?
— Предателството се предава с майчиното мляко и Бруно не е изключение. Поиска само малко повече пари, отколкото ти си му давал. Заслужи си ги. Успя да примами Клаудия, обещавайки й среща с един от английските кардинали. Те са двуличници, както всички англичани, и Клаудия се надяваше да го спечели за вашата кауза и да получи някаква информация. За жалост ужасен инцидент сполетя кардинал Шейкшафт — прегази го каруца и той умря на място. Ала сестра ти, Ецио, още е жива — почти — и съм сигурен, че копнее да те види.
— Спокойно! — прошепна Макиавели, когато срещна погледа на Ецио.
Кръвта на асасина кипеше. Цял ден се бе опитвал да открие леговището на привържениците на Борджия и накрая го отведоха право в него.
Заби пръсти в дланите си.
— Къде е тя, кучи синове! — изкрещя.
— Влезте.
Двамата асасини предпазливо пристъпиха към тъмния вход. Озоваха се в сумрачна стая, в чийто център се издигаше бюст на папа Александър VI от Адкиньоно (както Макиавели предположи). Грубите черти и гърбавият нос, — слабоволевата брадичка, плътните устни бяха като живи. Нямаше друга мебелировка и в стените имаше отново три врати. Само тази срещу входа беше отворена. Ецио и Макиавели тръгнаха към нея и попаднаха в нова мрачна стая с маса, върху която на лекьосана кърпа бяха подредени множество ръждясали хирургически инструменти, блещукащи на светлината на една-единствена свещ. На стола до нея седеше Клаудия, полуразсъблечена и завързана, с ръце в скута и насинено лице и гърди, със запушена уста.