Видението избледня и отстъпи място на укрепен град, върху чиято цитадела се развяваше бял флаг с кръстосани червени вериги със запълнени с жълто брънки — знамето на Навара. Накрая се появи трета и последна картина — голямо, оживено пристанище с кораби, закотвени сред сияйното море, и тълпяща се край бреговете армия. Но местонахождението му оставаше загадка.
56
Всички бяха заели позиции. Куриери сновяха ежедневно между базите на Братството. Бартоломео бе започнал да се привързва към Остия, а Пантасилея я обожаваше. Антонио де Маджанис все още охраняваше цитаделата във Венеция. Клаудия се бе завърнала във Флоренция при старата си приятелка Паола, която стопанисваше луксозна къща на удоволствията, по чийто образец бе обновена „Разцъфналата роза“, а Лисицата и Роза бдяха в Рим.
Време беше Ецио и Макиавели да тръгнат на лов.
57
Леонардо посрещна с неохота Ецио и Макиавели, но в крайна сметка ги покани в ателието си.
— Трябва да ни помогнеш, Лео — каза Ецио без увъртания.
— Последния път не беше много доволен от мен.
— Салаи не биваше да казва никому за Ябълката.
— Напил се в една виночерпница и се разбъбрил, за да впечатли събеседниците си. Повечето така и не разбрали за какво говори, но шпионин на Юлий го чул. Салаи се разкайва искрено.
— Къде е сега? — попита Ецио.
Леонардо изопна рамене.
— Щом искате помощ, искам отплата.
— Каква отплата?
— Да го оставите на мира. Салаи значи много за мен, млад е, с течение на времето ще помъдрее.
— Той е нищожен плъх — каза Макиавели.
— Искате ли да ви помогна или не?
Ецио и Макиавели се спогледаха.
— Добре, Лео, но го дръж изкъсо, защото следващия път няма да сме толкова милостиви.
— Съгласен съм. А сега кажете за какво ви трябвам?
— Ябълката ни създава проблеми. Сякаш енергията й се е изчерпала. Заради някаква механична повреда навярно.
Леонардо поглади брада.
— Носите ли я?
Ецио му показа кутията.
— Ето я. — Извади я внимателно и я остави върху работната маса на Маестрото.
Той я огледа изпитателно.
— Всъщност не знам какво точно представлява — призна най-сетне. — Опасна е, загадъчна и много, много могъща, но сякаш само Ецио е способен да я контролира. Бог знае колко се мъчих, когато Чезаре ми я беше поверил навремето, но успявах само отчасти. — Той замълча. — Не, не мисля, че думата „механичен“ е приложима към този предмет. Ако не бях по-скоро учен, отколкото художник, бих казал, че притежава съзнание.
Ецио си спомни гласа, долетял от Ябълката. Ами ако Леонардо беше прав?
— Микелето е избягал — тревожно каза Ецио. — Трябва да го открием. Незабавно. Да хванем дирите му; преди да е станало късно.
— Какво планира според вас?
— Почти сигурни сме, че е решил да се върне в Испания и да освободи господаря си Чезаре, а после да завземат отново властта. Трябва да ги спрем — обясни Макиавели.
— А Ябълката?
— Показва ни замък. Сигурно е някъде в Испания, понеже над него се вее испанското знаме, но Ябълката не показва — не иска или не може — да уточни местоположението му. Видях и град с наварския флаг и пристанище с армия, която се готви да отплава оттам, но Ябълката отказва да покаже Микелето.
— Е — рече Леонардо. — Чезаре не я е настроил да заблуждава, защото никой не е толкова умен. Явно… как да се изразя… тя е решила да не съдейства.
— Но защо?
— Попитай я.
Ецио се съсредоточи отново и този път долови божествена музика, сладка и звънлива.
— Чувате ли? — попита приятелите си.
— Какво? — отвърнаха те.
На фона на музиката прозвуча гласът, който познаваше отпреди; „Ецио Аудиторе, справи се добре, но и аз изпълних ролята си в твоята мисия и сега трябва да ме върнеш. Отнеси ме в подземието под Капитолия и ме остави там, за да ме открият бъдещите членове на Братството. Ала побързай! После препусни незабавно за Неапол, откъдето Микелето се кани да отплава за Валенсия. Това е последният ми подарък за теб. Ти притежаваш достатъчно сила и по-нататък не съм ти необходима. Ще лежа в земята, докато потрябвам на бъдещите поколения, затова остави знак пред гробницата ми. Сбогом, менторе на Братството. Сбогом! Сбогом!“.