— Къде?
— Валенсия.
Валенсия. Микелето се връщаше в родния си град, който бе роден и на семейство Борджия.
Ецио й подаде още седем дуката.
— Ще те запомня — каза й. — Ще съжаляваш, ако си ни излъгала.
Вече преваляше пладне. Отне им още цял час да намерят бърза каравела и да договорят цената. Още два часа товариха кораба с провизии и го подготвяха за плаване. После се наложи да изчакат следващия прилив. Каравелата е побърза от търговски кораб, но вдигнаха платната едва в ранната привечер. И морето бе развълнувано, а вятърът — насрещен.
— Честит рожден ден, Ецио — поздрави го Леонардо.
58
И съдбата беше срещу тях. Корабът им плаваше добре, но морето беше неспокойно, а внезапни вихрушки заплитаха платната им. Надеждата да настигнат Микелето по вода се бе стопила отдавна, когато пет дни по-късно изтерзаната им каравела влезе в пристанището на Валенсия.
Градът процъфтяваше, но никой от тримата — Ецио, Леонардо и Макиавели — не го познаваше. Наскоро построената копринена борса съперничеше по великолепие на Часовниковата кула, Торес де Куарт и на Палау де ла Хенералитат. По онова време Валенсия беше могъщ каталонски град, едно от главните търговски пристанища на Средиземно море, но и пренаселен и хаотичен, гъмжащ от валенсианци, италианци, холандци, англичани и араби, създаващи вавилонско стълпотворение по улиците.
За щастие „Мареа ди Алба“ бе закотвена близо до каравелата и двамата капитани се оказаха приятели.
— Привет, Алберто!
— Привет, Филин!
— Трудно плаване? — попита Алберто, набит мъж около трийсетте, който наблюдаваше от кърмата как товарят кораба му с коприна и рядко, скъпо кафе за пътуването в обратна посока.
— Ужасно.
— Личи си по кораба ти. Но през следващата седмица морето ще е спокойно, а вятърът — благоприятен, та бързам да потегля възможно най-скоро.
— Аз няма да успея. Кога пристигна?
— Преди два дни.
Ецио пристъпи напред.
— А пътникът ти?
Алберто се изплю.
— Грубиян, но плати добре.
— Къде е сега?
— Тръгна си. Обикаляше из града, разпитваше, но тук го познават и има много приятели, колкото и да е странно. — Алберто се изплю пак. — Не е цвете за мирисане.
— Май беше по-добре да не идвам — прошепна Леонардо. — Насилието не ми е в природата.
— Знаеш ли къде е отседнал?
— Беше в „Лобо Солитарио“ — „Самотният вълк“. Попитай там.
Слязоха от кораба и поеха право към хана „Самотния вълк“, след като Алберто ги упъти и мрачно добави:
— Не е място за свестни хора.
— Защо мислиш, че сме такива? — попита Макиавели.
Алберто сви рамене.
Ецио огледа оживения кей. Зърна няколко съмнителни личности да ги следят и инстинктивно провери щита и Скритото острие. Метна торбата си през рамо, за да борави свободно със сабята и камата. Макиавели го забеляза и последва примера му, а Леонардо ги изгледа подозрително.
Поеха заедно из града, озъртайки се бдително, макар съмнителните субекти да бяха изчезнали.
— Да отседнем ли в същия хан? — попита Ецио. — Така най-лесно ще открием къде е Микелето.
Ханът се намираше на тясна уличка с високи сгради, която водеше началото си от една от най-оживените артерии. Беше ниска мрачна постройка в контраст с ярката свежест на града. Тъмната дървена врата зееше отворена, разкривайки сумрачната вътрешност. Ецио влезе пръв, Леонардо — неохотно — последен.
Тъкмо стигнаха средата на вестибюла с едва различима мебелировка и дълъг нисък тезгях, когато вратата се захлопна с трясък. Десетимата мъже, притаили се в сенките и вече привикнали със сумрака, изскочиха и се нахвърлиха с гърлени викове върху жертвите си. Ецио и Макиавели светкавично пуснаха торбите си й с плавно движение Николо измъкна и сабята, и камата си и се спусна към първия нападател. Остриетата проблясваха в тъмната зала, достатъчно голяма да осигури пространство за движение и на двете страни.
— Леонардо! — изкрещя Ецио. — Застани зад тезгяха и вземи това!
Подхвърли му сабята си, а Леонардо я улови, изпусна я и я вдигна — в рамките на една секунда. Ецио извади Скритото острие и прониза налетелия му противник в корема. Мъжът се олюля, стиснал раната, а между пръстите му избликна кръв. Макиавели междувременно се втурна напред, вдигнал високо сабята. С мълниеносна бързина я заби в гърлото на първия изпречил се на пътя му нападател и същевременно прокара камата по слабините на втори. Мъжът се строполи на пода с болезнен писък и се затърчи в мъки, опитвайки се напразно да спре кръвта с длани. Макиавели приближи, стрелна с поглед жертвата си и я смълча с един ритник.