Чезаре не каза нищо. Обмисляше най-бавната смърт, на която щеше да подложи асасина.
— Вече съм подготвил нещата във Валенсия — продължи Микелето.
— Добре.
Препуснаха на югоизток в нощта.
61
— Избягал е?
Обзет от лоши предчувствия, Ецио бе прекосил последните километри до Ла Мота, без да щади нито себе си, нито спътниците си, нито конете.
— След повече от две години? Как?
— Обмислили са го старателно, синьоре — отвърна злочестият лейтенант на крепостта, закръглен мъж на шейсет с много червен нос. — Провеждаме официално разследване.
— И какво открихте?
— Засега…
Но Ецио не го слушаше. Оглеждаше Ла Мота. Замъкът изглеждаше точно както го бе описала Ябълката. И тази мисъл му припомни друго видение — армията, събираща се край оживено пристанище… Валенсианското пристанище!
Главата му се замая.
Трябваше да се върнат на брега възможно най-бързо. Друг начин нямаше.
— Дайте ми нови коне! — изкрещя той.
— Но, синьоре…
Макиавели и Леонардо се спогледаха.
— Ецио, колкото и да е спешна задачата ни, трябва да отдъхнем поне един ден — обади се Макиавели.
— Една седмица — простена Леонардо.
В крайна сметка се забавиха, защото Маестрото се бе разболял. Беше изтощен и Италия му липсваше много. Ецио се изкушаваше да тръгне без него, но Макиавели го посъветва да потърпи.
— Той ни е приятел. За да съберат армия и флота, им трябват поне два месеца.
Ецио отстъпи.
Бъдещето щеше да докаже правотата му, както и неоценимостта на Леонардо.
62
След месец Ецио и другарите му се завърнаха във Валенсия. Градът приличаше на разбунен мравуняк. Макиавели бе подценил скоростта, с която се развиваха събитията в богатия град.
Мъжете се събираха тайно и край Валенсия вече лагеруваха поне хиляда войници. Борджия предлагаше на наемниците щедри възнаграждения и мълвата се бе разнесла бързо. Млади доброволци се стичаха чак от Барселона и Мадрид и от всички краища на провинциите Мурсия и Ла Манча. С пари на Борджия се строеше флота от петнайсетина бързи военни кораби с половин дузина по-малки, които да ги охраняват.
— Е, и без Ябълката е ясно какво възнамерява нашият стар приятел Чезаре — заяви Макиавели.
— Прав си. Не му трябва огромна армия, за да завземе Неапол, а разположи ли се там, ще наеме още войници. Иска да подчини Кралство Непол, а после и цяла Италия.
— Как смятат Фердинанд и Изабела да отвърнат на удара? — попита Макиавели.
— Сигурно подготвят армия. Ще ги помолим за помощ.
— Ще отнеме много време войската им да пристигне от Мадрид. Местният гарнизон явно е обезвреден. Но си личи, че Чезаре бърза.
— Може и да не се наложи — обади се Леонардо.
— Какво имаш предвид?
— Бомби.
— Бомби? — учуди се Макиавели.
— Малки бомби, но достатъчно мощни да потопят кораб, да речем, или да разрушат лагер.
— Е, щом са толкова ефикасни… Какво ти трябва, за да ги направиш? — попита Ецио.
— Сяра, въглища и калиев нитрат. И стомана. Много тънки листове. Гъвкави. Ще ми трябва и малко ателие и пещ.
Отне им известно време, но за тяхно щастие корабът на капитан Алберто — „Мареа ди Алба“ — беше закотвен на обичайния си док. Той им махна приятелски за поздрав.
— Привет отново! Онези мъже, които ви споменах… дето не бяха свестни хора… Чухте ли за схватката в „Самотния вълк“ малко след като пристигнахте?
Ецио се усмихна и му каза какво им трябва.
— Хмм… Познавам един човек тук, който може да ви помогне.
— Кога се връщаш в Италия? — попита го Леонардо.
— Докарах товар грапа, а обратно ще превозя коприна. След два-три дни. Защо?
— По-късно ще ти кажа.
— Ще уредиш ли да ни доставят бързо необходимото? — попита Ецио, ненадейно обзет от мрачно предчувствие, макар да не винеше Леонардо, че иска да си тръгне.
— Непременно!
Алберто удържа дадената дума, след няколко часа всичко беше готово и Леонардо се залови за работа.
— Колко време ти трябва? — попита Макиавели.
— Два дни, понеже нямам помощници. Материалът е достатъчен за двайсет, може би двайсет и една бомби. По десет на всеки.