Изплъзна им се между дърветата и продължи пешком, предпазливо отбягвайки испанските войници, които дебнеха отвсякъде. Стигна поляна, където един от тях лежеше ранен на земята, а друг се опитваше да го утеши.
— Моля те… — промълви раненият. — Краката ми! Защо не спира кръвта!
— Друже, направих всичко възможно да ти помогна. Сега се уповавай на Бога.
— О, Пабло, страх ме е. Краката ми! Краката ми!
— Тихо, Мигел. Помисли колко пари ще ни дадат, когато спечелим битката. А и колко ще плячкосаме!
— За кого се бием?
— За кого ли? За граф Лерин.
— Да, да… За него се бием, разбира се.
— Да, приятелю. Той служи на краля и на кралицата ни, а ние — на него. Затова се борим.
— Пабло, единственото, за което се боря сега, е животът ми.
От другата страна на поляната се появи отряд войници.
— Продължавайте! — нареди сержантът. — Трябва да ги заобиколим по фланговете.
— Приятелят ми е ранен — каза Пабло. — Не може да се движи.
— Тогава го остави. Хайде!
— Дайте ми само няколко минути…
— Добре. Ние тръгваме на север. Следвай ни. И гледай да не те забележат наварците.
— Как ще разберем, че сме ги обкръжили?
— По стрелбата. Ще ги покосим, откъдето най-малко очакват. Използвай дърветата за прикритие.
— Сержант?
— Да?
— Тръгвам с вас.
— Сега?
— Да, господине. Приятелят ми умря.
Ецио почака няколко минути, пое на север, а после се отклони на изток в посоката, където се намираше Виана. Излезе от маслиновата горичка и видя, че е подминал бойното поле и го заобикаля откъм северната му страна. Запита се какво ли е станало с испанските войници, понеже нямаше и помен от успешни маневри по фланговете на противника и наварците очевидно печелеха битката.
Срещу него лежеше разрушено село. Той го заобиколи, щом забеляза испански стрелци, притаени зад овъглените срутени стени, да стрелят с мускети с дълги цеви по наварците в периферията на бойното поле.
На пътя му се изпречи войник с толкова окървавена туника, че не се разбираше от кой лагер е. Захвърлил пушката си настрани, мъжът се бе облегнал на самотно маслиново дърво и се беше сгърчил от болка, а цялото му тяло трепереше като листо.
Ецио стигна покрайнините на града и постройките, сгушени под крепостните стени, и най-сетне забеляза врага си. Чезаре се съвещаваше с наварски сержант. Очевидно обсъждаха как най-успешно да пробият или да подкопаят масивните стени на Виана.
Испанците, завзели Виана, бяха проявили самонадеяност, позволявайки на част от цивилната си прислуга да се настани в околните къщи, но силите очевидно не им стигаха да я защитят.
От една колиба излезе жена и се затича към Чезаре и сержанта.
— Помогнете! — крещеше тя. — Помогнете ми! Синът ми! Синът ми е ранен!
Сержантът улови жената за косите и я издърпа от пътя на Чезаре.
— Помогнете! — извика отново тя.
— Затвори й устата! — нареди Чезаре и я изгледа студено.
Сержантът извади камата си и й преряза гърлото.
Докато следваше Чезаре, Ецио стана свидетел на не една жестока сцена. Наварските войници се отнасяха безмилостно с омразните испански нашественици.
Един от тях влачеше грубо млада жена.
— Пусни ме! — викаше тя.
— Бъди добро момиче — усмихна се жестоко наварецът. — Няма да те нараня. Може дори да ти хареса, испанска курво.
По-нататък двама войници държаха отчаян мъж — готвач, ако се съди по вида му — и го принуждаваха да гледа как другарите им подпалват къщата му.
След малко стана свидетел на още по-тъжна гледка — наварски кавалеристи събориха с ритници от каруцата му испански войник с ампутирани крака и наблюдаваха, смеейки се, отчаяните му опити да се отдалечи от тях по пътеката.
— Тичай! Тичай! — викна единият.
— По-бързо! — додаде другият.
Наварците явно печелеха битката, понеже Ецио забеляза как теглят обсадни кули към градските стени. Наварски войници наводняваха бойниците, където вече се водеше яростна борба. Ако Чезаре беше тук, трябваше да го търси начело на мъжете му, понеже освен свиреп и жесток, той беше и безстрашен.
Някъде зад Ецио испански свещеник проповядваше пред безнадеждното си паство: