— Трябва да те приберем в скривалището! — извика Клаудия. — Хайде!
Ецио позволи да го носят — беше изгубил много кръв. Междувременно останалите граждани на Монтериджони, спасили се в последния момент, се скупчиха около тях. Самият град бе опустял и изцяло под властта на войската на Борджия. Само крепостта оставаше в ръцете на асасините.
Най-сетне стигнаха целта — просторната укрепена стая под северната стена на замъка, свързана с главната сграда посредством таен проход, който тръгваше от библиотеката на Марио. Измъкнаха се на косъм. Един от мъжете им — венециански крадец на име Паганино, някогашен подчинен на Антонио де Маджанис, тъкмо затваряше тайната врата към стълбите след последните бегълци.
— Мислехме, че са ви убили, господарю! — възкликна той.
— Още не са ме довършили — отвърна мрачно Ецио.
— Не знам какво да правя. Накъде води проходът?
— Не север. Отвъд стените.
— Вярно е значи. Смятахме, че е легенда.
— Е, не е легенда — каза Ецио, погледна мъжа и се почуди дали необмислено не е разкрил твърде много на човек, когото почти не познава. Нареди на сержанта да затвори вратата, но в последния момент Паганино се измъкна навън и пое към главната сграда.
— Къде отиваш?
— Да помагам на защитниците. Не се бойте, ще ги доведа насам.
— Трябва да залостим вратата. Не дойдеш ли сега, оставаш на произвола на съдбата.
— Ще се справя, сър. Винаги се измъквам невредим.
— Тогава върви и Бог да ти е на помощ. Аз трябва да се погрижа за безопасността на тези хора.
Ецио огледа тълпата, събрала се в скривалището. В мрака между множеството бегълци различи не само лицето на Клаудия, но и това на майка си. Въздъхна вътрешно от облекчение.
— Няма време за губене — каза им той, препречвайки вратата с огромна желязна пръчка.
11
Майката и сестрата на Ецио бързо почистиха и превързаха здраво раната му и го изправиха на крака. После той инструктира старши сержанта как да завърти тайния лост, скрит в статуята на майстора асасин Леониус, възправена до огромния комин на камината в центъра на северната страна на скривалището. Невидимата врата се отвори, разкривайки тунел, през който хората щяха да избягат на безопасно място на половин миля отвъд пределите на града.
Клаудия и Мария застанаха пред входа, насочвайки съгражданите си през него. Старши сержантът бе тръгнал напред с група войници, понесли факли. Те щяха да водят и да закрилят бегълците.
— Бързо! — побутваше ги Ецио към тъмната паст на тунела. — Не се паникьосвайте! Бързайте, но не тичайте! Иначе ще стъпчем някого в тунела.
— А какво ще стане с нас? Къде е Марио? — попита майка му.
— Марио… сърце не ми дава да ти го кажа… Убиха го. Искам с Клаудия да се върнете във Флоренция.
— Марио е мъртъв? — извика Мария.
— Какво ще правим във Флоренция? — попита Клаудия.
Ецио разпери ръце.
— Домът ни е там. Лоренцо де Медичи и синът му обещаха да върнат имението на семейство Аудиторе и спазиха дадената дума. Сега градът отново е в ръцете на Синьорията и знам, че губернаторът Содерини го управлява добре. Вървете у дома. Паола и Анета ще се погрижат за вас. Аз ще дойда при първа възможност.
— Сигурен ли си? Ние чухме съвсем други новини за дома ни. Месер Содерини не е успял да го спаси. Във всеки случай предпочитаме да останем с теб. Да ти помагаме.
Последните граждани на Монтериджони влизаха в тунела. В същия момент се чу силен тропот и блъскане по вратата, разделяща скривалището от външния свят.
— Какво става?
— Войниците на Борджия идват. Побързайте! Побързайте!
Той поведе майка си и сестра си към тунела, оставайки в тила с малкото оцелели асасински воини.
Пътят през прохода беше труден и по средата Ецио чу как вратата поддава с грохот и мъжете на Борджия се втурват в скривалището. Скоро щяха да влязат и в тунела. Той поведе хората си напред, крещейки на по-мудните да побързат. По тунела зад тях ехтяха тежките стъпки на въоръжени войници. Стигнаха подвижната врата в края на коридора и щом и последният беглец мина под нея, Ецио дръпна силно лоста на стената и портите и се захлопнаха звучно. Точно тогава ги настигна първият от враговете и тежките железни решетки го приковаха към пода. Болезнените му стенания отекнаха в прохода. Ецио вече тичаше напред, доволен, че е осигурил на хората си ценно време за бягство.