Дали тя го използва?
Ецио открай време пазеше дълбоко у себе си една светая светих, заключена дори за най-близките му приятели, дори за майка му — която го разбираше и уважаваше желанието му — и за сестра му, за покойните му братя и баща.
Дали Катерина бе успяла да прекрачи прага й? Не бе успял да спаси баща си и братята си и Бог му беше свидетел как с всички сили се опитваше да закриля Мария и Клаудия.
Катерина можеше да се грижи сама за себе си — беше книга, която пазеше ревниво своето съдържание — и все пак… все пак колко копнееше да я прочете!
„Обичам те“, извика сърцето му на Катерина против волята му. Жената на мечтите му. Най-после, тъй късно в живота му. Но дългът беше на първо място, а Катерина… Катерина никога не разкриваше картите си напълно. Загадъчните й кафяви очи, усмивката й, начинът, по който го въртеше като марионетка около дългите си, изкусни пръсти. Близостта. Близостта. Но и тишината на косите й, които винаги ухаеха на ванилия и на рози…
Как да й се довери? Дори когато лежи, обронил глава върху гърдите й след пламенна любовна нощ, и копнее за сигурност?
Не! Братството! Братството! Братството! Неговата мисия и съдба.
„Мъртъв съм — каза си Ецио. — Вече съм мъртъв духом и ще довърша започнатото“.
Сънят се стопи, клепките му трепнаха и се отвориха, разкривайки пред очите му пищна, но поувехнала гръд; ризата на жената, привела се над него, се бе разтворила като Червено море.
Ецио се изправи припряно. Раната му беше умело превързана, а болката — толкова притъпена, че почти не я усещаше. Зрението му се избистри и той огледа малката стая със стени от грубо одялан камък. Пъстри завеси закриваха тесните прозорци, а в ъгъла гореше желязна печка. Жаравата зад отворената й вратичка бе единственото осветление в помещението. Вратата беше затворена, но който и да стоеше до него, запали полуизгоряла свещ.
Жена на средна възраст с вид на селянка коленичи до него и улови погледа му. С мило изражение намести компреса и превръзката върху раната му.
Заболя! Ецио потрепери.
— Спокойно — обади се жената. — Болката скоро ще стихне.
— Къде е конят ми? Къде е Кампионе?
— На сигурно място. Почива. Заслужено. От устата му се стичаше кръв. Що за отношение към такъв прекрасен кон! На какво си го подложил?
Жената остави на пода купата с вода, която носеше, и стана.
— Къде съм?
— В Рим, драги. Месер Макиавели те открил припаднал в седлото върху разпенения кон и ви доведе и двамата тук. Не бой се, той плати щедро на мен и на съпруга ми да се грижим за теб. И няколко дуката отгоре, за да сме дискретни. Но знаеш какъв е месер Макиавели — скършиш ли волята му, не очаквай нищо добро. Както и да е… и преди сме вършили такива услуги на организацията ти.
— Остави ли някакво съобщение за мен?
— О, да. Щом се съвземеш, ще те чака за среща в Мавзолея на Август. Знаеш ли къде се намира?
— Руина е, нали?
— Съвсем точно казано. Не че този ужасен град не е целият в руини днес. Да не повярваш, че някога е бил център на света. Виж го сега — по-малък от Флоренция, два пъти по-малък от Венеция. Но имаме с какво да се похвалим — изкикоти се тя.
— И то е?
— Само петдесет хиляди клети души обитават този окаян град, навремето наричал се гордо Рим, и седем хиляди от тях са проститутки. Това със сигурност е рекорд. — Тя се изкикоти отново. — Нищо чудно, че всички страдат от Новата болест. Недей да спиш с никоя тук — добави, — ако не искаш да те порази. Дори кардиналите са заразени, говорят, че не е подминала и папата и сина му.
Ецио помнеше Рим като насън. Странно място, чиито древни рухнали стени са били предназначени да приютяват едномилионно население. Сега голяма част от територията му бе превърната в обработваема земя.
Помнеше също безлюдните руини на някогашния Голям форум, където днес пасяха овце и кози. Хората крадяха древния резбован мрамор и порфир, разпилени в тревата, за да строят кочини или да ги стриват за вар. А над гетата и тесните мръсни улички цинично се извисяваха огромните нови сгради на папа Сикст VI и Александър VI, като сватбени торти върху маса, където е сервиран само мухлясал хляб.
Величието на Църквата бе подсигурено. Папата — водеща фигура на международната сцена, засенчваща не само крале, но и самия римски император Максимилиан — се бе завърнал от изгнанието в Авиньон и седалището му отново се установи в Рим.