Сварени почти напълно неподготвени и несвикнали да са от губещия лагер, дузината войници скоро претърпяха поражение. Глъчката от схватката обаче вдигна тревога и на местопроизшествието се появиха нови стражи на Борджия — поне две дузини. Макиавели и Ецио едва не отстъпиха пред многочисления враг, изтощени от усилието да се справят с толкова нападатели наведнъж. Стилната техника, която владееха до съвършенство, бе заменена с по-бърза и по-ефикасна работа със сабите — светкавично убийство с един-единствен замах. Двамата асасини се отбраняваха с лица, изопнати от твърда решимост, и най-сетне враговете им или побягнаха, или паднаха ранени, мъртви или агонизиращи в краката им.
— Да побързаме! — каза задъхано Макиавели. — Изпратихме лакеите на Борджия при Създателя им, но не се знае дали ще ни пуснат в конюшните. Обикновените хора са наплашени. Затова мнозина не отварят магазините си.
— Прав си — съгласи се Ецио. — Трябва да им дадем знак. Чакай тук.
Ецио грабна една главня от горящия наблизо мангал и скочи върху покрива на конюшнята, където се вееше знамето на Борджия с черен бик сред златно поле. Ецио го подпали и една-две врати се открехнаха предпазливо, както и портите на конюшнята.
— Така е по-добре! — извика Ецио. Обърна се към малката, но любопитна тълпа, събрала се наоколо: — Не се страхувайте от Борджиите! Не се оставяйте да ви поробят! Дните им са преброени и часът на разплатата наближава!
Заприиждаха още и го възнаградиха с радостни възгласи.
— Те ще се върнат — предупреди го Макиавели.
— Ще се върнат, но ние показахме на тези хора, че не са чак толкова всемогъщи тирани, за каквито ги вземат.
Ецио скочи от стената в двора на конюшнята. Макиавели го последва. Избраха бързо два здрави коня и ги оседлаха.
— Ще се върнем — обеща Ецио на главния коняр. — Поразчисти малко това място. Сега отново принадлежи на теб, както ти се полага по право.
— Непременно, господарю — отвърна мъжът, но все още изглеждаше уплашен.
— Не бой се. Няма да ти сторят зло. Нали видя, че не са непобедими?
— Не се ли лъжете, господарю?
— Ти си им необходим. Не могат без теб. Просто им покажи, че няма да търпиш да те тормозят и изнудват, и те ще омекнат.
— Ще ни обесят. Или по-лошо.
— Целия си живот ли искаш да прекараш в робия? Опълчи им се. Ще бъдат принудени да се вразумят. Дори тираните са безпомощни, ако достатъчно хора откажат да им се подчиняват.
Макиавели, вече яхнал коня си, извади малък черен бележник и с разсеяна усмивка си отбеляза нещо. Ецио се метна на седлото.
— Нали настояваше да побързаме!
— Да. Просто си записах думите ти.
— Да се чувствам ли поласкан?
— О, да. Хайде!
— Бива те да отваряш рани, Ецио — продължи Макиавели, когато поеха. — Но можеш ли да ги лекуваш?
— Искам да изцеря болестта, разяла сърцето на обществото ни, а не да си губя времето със симптомите.
— Смели думи. Но с мен не е нужно да спориш; ние сме в един лагер, забрави ли? Аз само излагам друга гледна точка.
— На изпит ли ме подлагаш? — подозрително попита Ецио. — Ако е така, да говорим открито. Смятам, че смъртта на Родриго Борджия нямаше да разреши проблема ни.
— Нима?
— Е, искам да кажа… виж този град! Рим е средище на господството на тамплиерите и на семейство Борджия. Не се отричам от думите си пред коняря. Убийството на Родриго няма да промени положението — отрязваш главата и човекът умира, вярно. Но ние си имаме работа с Хидра.
— Разбирам какво имаш предвид — седемглавото чудовище, което Херкулес се наел да убие, но главите продължавали да никнат, докато не проумял как да ги спре.
— Точно така.
— Значи предлагаш да се обърнем към хората?
— Може би. Как иначе?
— Прощавай, Ецио, но хората са непостоянни. Да разчиташ на тях е все едно да строиш върху пясък.
— Не съм съгласен, Николо. Вярата в човешкия род е сърцевината на асасинското кредо.
— И смяташ да го изпробваш на практика?
Ецио понечи да отговори, но в този момент един млад крадец ги догони и с ножа си бързо, но сръчно преряза кожената връв на кесията с пари, която той носеше на колана си.