— Трябваше да убия Родриго Борджия.
— Рани ли те в схватката?
— Ризницата ме предпази.
Марио; потупа племенника си по гърба.
— Отсъдих прибързано. Мисля, че си прав да не убиваш напразно. Винаги съм настоявал за сдържаност. Сметнал си, че е полумъртъв и ще умре от собствената си ръка. Кой знае? Може да се е преструвал или да не е погълнал смъртоносна доза от отровата. Както и да е, налага се да приемем положението и да не хабим сили в размисли как би могло да бъде. Във всеки случай те изпратихме сам-самичък срещу цяла армия тамплиери. Ти изпълни достойно дълга си. А аз си оставам старият ти чичо. Тревожех се за теб. Хайде, Ецио. Да тръгваме. Чака ни работа и последното, от което се нуждаем, е да бъдем обсадени от стражите на Борджия.
— Няма да повярваш какво видях, чичо!
— Тогава се погрижи да оцелееш, за да ми разкажеш. Слушай — оставих коне край катедралата „Свети Петър“, на предела на Ватикана. Доберем ли се до тях, ще бъдем в безопасност.
— Подозирам, че Борджия ще се опита да ни спре.
Марио му отвърна с широка усмивка.
— Разбира се. А аз подозирам, че Борджия ще оплаква много свои хора тази нощ!
В параклиса Марио и Ецио се стъписаха при вида на внушителна група свещеници, завърнали се да довършат литургията, прекъсната от сблъсъка между Ецио и папата, счепкали се за райските частици.
Свещениците ги заобиколиха с гневни възгласи: „Che cosa fate’qui? Какво правите тук?“, „Осквернихте това свято място!“, „Асасини, Бог ще се погрижи да си платите за престъпленията!“.
Докато Ецио и Марио си пробиваха път през разярената тълпа, камбаните на катедралата „Свети Петър“ забиха тревога.
— Проклинате онова, което не разбирате! — каза Ецио на един свещеник, изпречил се на пътя му.
Тялото на мъжа му се стори отблъскващо меко и той го побутна настрани възможно най-леко.
— Трябва да вървим, Ецио! — настоя Марио. — Незабавно!
— Чрез него говори Лукавия! — обади се един свещеник.
— Извърнете лица от тях! — додаде друг.
Ецио и Марио разблъскаха множеството и излязоха в просторния двор пред параклиса. Там ги посрещна море от червени мантии. Сякаш целият кардиналски съвет се беше събрал, смутен, но все още подвластен на папа Александър VI, Родриго Борджия, пълководец на тамплиерското войнство.
— Ние не се възправяме срещу плът и кръв — напяваха монотонно кардиналите. — Ние се борим с тъмните сили, срещу владетелите на мрака в този свят, срещу греховните управници. Бронята Божия и щитът на вярата отблъскват огнените стрели на Лукавия.
— Какво ги прихваща? — попита Ецио.
— Объркани са. Няма кой да ги поведе — отвърна Марио мрачно. — Хайде! Да се измъкваме, преди стражите на Борджия да ни забележат.
Той погледна към Ватикана. Слънчевите лъчи се отразяваха в метал.
— Късно е. Идват! Побързай!
3
Разветите мантии на кардиналите се разделиха като разбунено море, за да сторят път на четирима войници, втурнали се по петите на Ецио и Марио. Паника овладя тълпата, кардиналите крещяха стъписано и уплашено, а Ецио и Марио се оказаха обкръжени от човешка стена. Обърканите духовници неволно им препречваха пътя, навярно несъзнателно събрали смелост при вида на тежковъоръжените стражи с искрящи на слънцето брони. Четиримата войници на Борджия извадиха мечовете си, втурнаха се в кръга и се насочиха към Ецио и Марио, които на свой ред извадиха сабите си.
— Оставете оръжията и се предайте, асасини. Заобиколени сте от двойно повече противници — извика водачът на войниците и пристъпи напред.
Преди да продължи, Ецио скочи към него, усетил как силата се връща в изтощените му крайници. Водачът не успя да реагира, изненадан от смелостта на врага в толкова неизгодно положение. Сабята на Ецио разсече, свистейки, въздуха. Стражът се опита безуспешно да парира удара с меча си, но Ецио просто го изпревари. Сабята на асасина улучи целта с безпощадна точност, разрязвайки голия врат на войника и разплисквайки фонтан от кръв. Тримата му другари застинаха, удивени от бързината на асасина, загубили ума и дума от сръчността на противника. Забавянето подписа смъртната им присъда. Едва изписал първата си гибелна дъга със сабята, Ецио вдигна лявата си ръка, механизмът на скритата кама изщрака, безмилостното острие изскочи от ръкава му и се заби между очите на втория страж, преди мъжът да успее да раздвижи дори един мускул в защита.