— Наречи го интуиция — лаконично отсече той, когато Ецио му изложи съображенията си.
За Ябълката нямаше никакви новини, освен че все още беше в ръцете на Борджиите. Дали у Чезаре или у Родриго, обаче не беше ясно. Родриго съзнаваше добре възможностите й, но с оглед на напрежението помежду им, Ецио а смяташе за малко вероятно да довери познанията си на Чезаре. Колкото до Чезаре, той беше последният, у когото бяха видели Ябълката, но нищо не подсказваше да я използва. Ецио се молеше човекът, на когото Чезаре я бе поверил, за да разбуди загадката й — ако го беше направил — или да е озадачен от тайнствените й сили, или да ги крие от господаря си.
Макиавели бе потънал вдън земя. Не беше оставил вест дори в тайното убежище на асасините на остров Тибър. Ецио успя да научи само, че е „заминал“, но явно не беше и във Флоренция. Двамата млади приятели, отседнали временно в Рим и стопанисващи скривалището — Балдасаре Кастилионе и Пиетро Бембо — бяха напълно благонадеждни и вече младши членове на Братството, не на последно място защото единият имаше връзки сред обкръжението на Чезаре, а другият — при Лукреция. Ецио съжаляваше, че първият скоро щеше да отпътува обратно за Мантуа, а вторият — за Венеция. Утешаваше се с мисълта, че ще са му полезни и в родните си градове.
Доволен, че е направил всичко възможно на този фронт, той насочи вниманието си отново към „Разцъфналата роза“.
Този път, когато посети бордея, вратата беше отворена. Мястото изглеждаше някак по-свежо и по-светло. Помнеше имената на момичетата, които бе срещнал в деня, когато похитиха мадам Солари. Съобщи ги на по-възрастната и по-изискана жена в предната зала, охранявана от двама добре облечени, млади и любезни, но яки мъже. Казаха му, че ще намери момичетата във вътрешния двор.
Озова се в розова градина, обградена от високи тухлени стени, почти закрити от пищни пълзящи розови храсти. В средата имаше малък фонтан, заобиколен от бели мраморни пейки. Момичетата, които търсеше, бяха тук и с още няколко свои посестрими разговаряха с две по-възрастни жени, застанали с гръб към него. Понечи да се представи — този път беше решил да изпробва нов подход — но изведнъж ахна.
— Мамо! Клаудия! Какво правите тук?
— Чакаме те. Макиавели ни каза да те потърсим тук. Преди да тръгне.
— Къде е той? Във Флоренция ли го видяхте?
— Не.
— Но как се озовахте в Рим? — повтори той стъписано, обзет от тревога. — Да не би да са нападнали Флоренция?
— Не, нищо подобно — отговори Мария. — Но слуховете са верни — имението ни е унищожено. Вече нищо не ни свързва с Флоренция.
— И дори Монтериджони да не беше разрушен, никога не бих се върнала в крепостта на Марио — вметна Клаудия.
Ецио я погледна и кимна. Разбираше какво мъртвило изглежда това място за жена като нея, но сърцето му се свиваше от боязън.
— Затова дойдохме тук. Наехме къща в Рим — продължи Мария. — Мястото ни е до теб.
В ума на Ецио се блъскаха мисли. Дълбоко в душата си, макар да отказваше да го признае дори пред себе си, той все още се кореше, че не е предотвратил смъртта на баща си и братята си. Беше проявил слабост. Мария и Клаудия бяха единствените оцелели от семейството му. Ами ако не успееше да ги опази? Не искаше да зависят от него.
Той привличаше опасностите. Ако бяха близо до него, тях също ги грозеше опасност. Не искаше да е отговорен за тяхната участ. Щяха да се чувстват по-добре сред приятелите си във Флоренция. Там нищо не ги заплашваше, защото в града отново цареше стабилност под мъдрото ръководство на Пиеро Содерини.
— Ецио — обади се Клаудия, прекъсвайки размислите му, — искаме да ти помогнем.
— Изпратих ви във Флоренция, за да сте в безопасност.
Опита се да прикрие раздразнението си, но усети, че думите му прозвучаха рязко. Мария и Клаудия изглеждаха стъписани и макар лицето на майка му да се разведри бързо, Ецио забеляза колко обидена и наскърбена е сестра му. Дали не бе прочела някак си мислите му?
За щастие Аниела и Лучия ги прекъснаха.
— Месер, извинете, но се тревожим. Още нямаме вести от мадам Солари. Знаете ли какво е станало с нея?
Реакцията на Клаудия все още глождеше Ецио, но въпросът отклони вниманието му в друга посока. Чезаре явно бе успял да прикрие добре следите си. Но пък в Тибър откриваха тела всеки ден; някои — престояли доста дълго във водата.