Когато се завърна в „Разцъфналата роза“, остана и изненадан, и доволен. Мястото изглеждаше също тъй преобразено като другите му начинания в града и като казармите на Бартоломео, макар скромно и мъдро да не си приписваше изцяло заслугата за тях. С прикрит възторг оглеждаше изисканите стаи със скъпи дамаски, широките канапета, меките копринени възглавнички и белите вина, охладени в лед — скъп лукс.
Момичетата не приличаха на проститутки, а на истински дами и съдейки по обноските им, някой определено ги бе научил да се държат изтънчено. Колкото до клиентелата, първият извод беше, че бизнесът процъфтява, и първоначалните му съмнения доколко подбрани са посетителите сега се разсеяха напълно. В централния салон разпозна поне дузина кардинали и сенатори, както и членове на Апостолическата камара и други служители на Курията.
Всички се забавляваха, изглеждаха спокойни и — поне се надяваше да е така — не подозираха нищо. Окончателно обаче щеше да го убеди ценността на информацията, която куртизанките на Клаудия щяха да изтръгнат от тази тълпа користолюбиви глупци.
Зърна сестра си — скромно облечена, слава Богу — да разговаря твърде радушно (за неговия вкус) с Асканио Сфорца, бивш заместник-секретар на Курията, изпаднал за кратко в немилост, но завърнал се в Рим с амбицията отново да спечели папското благоволение. Клаудия забеляза Ецио и изражението й се промени. Тя се извини на кардинала и приближи с бегла усмивка.
— Добре дошъл, братко — каза му тя.
— Благодаря — отвърна той, но не се усмихна.
— Както виждаш, „Разцъфналата роза“ е най-известният бордей в Рим.
— Поквара и пак поквара, колкото и добре да е предрешена.
Тя прехапа устни.
— Постарахме се. И не забравяй защо всъщност съществува това място.
— Да. Парите на Братството очевидно са добре инвестирани.
— Това не е всичко. Ела в кабинета ми.
За изненада на Ецио там беше Мария, която попълваше документи с помощта на счетоводител. Майка и син се поздравиха сдържано.
— Искам да ти покажа нещо. — Клаудия извади бележник. — Тук записвам всички умения, които момичетата ми усвояват.
— Момичетата ли?
Ецио не успя да прикрие сарказма в гласа си. Сестра му приемаше задачата много присърце.
— Защо не? Виж!
Тя също заговори по-хладно.
Ецио прелисти бележника.
— Не научават кой знае колко.
— Мислиш, че би се справил по-добре? — попита язвително тя.
— Nessum problema — заядливо отвърна Ецио.
Усетила напрежението, Мария заряза сметките и приближи.
— Ецио — каза тя. — Борджиите създават неприятности на момичетата на Клаудия. Те се стремят да не се набиват в очи, но трудно приспиват подозренията. Би могъл да им помогнеш…
— Ще го взема предвид. Ще поговоря с тях. — Ецио се обърна към Клаудия. — Нещо друго?
— Не. — Помълча малко и продължи: — Ецио?
— Какво?
— Нищо.
Ецио понечи да си върви.
— Откри ли Катерина? — попита накрая.
— Работим по въпроса — студено отвърна Клаудия.
— Радвам се. Bene. Очаквам те на остров Тибър в мига щом разбереш къде точно я държат. — Той кимна с глава по посока на жизнерадостните възгласи, долитащи от централния салон. — С толкова дойни крави едва ли ще ти е много трудно.
Той ги остави.
На улицата се почувства виновен, задето се бе държал така. Явно се справяха много добре. Но дали Клаудия ще продължи да упорства?
Вътрешно сви рамене. За пореден път заключи, че истинският източник на гняв е собствената му тревога дали е способен да закриля най-скъпите си хора. Нуждаеше се от тях, но знаеше, че страхът за безопасността им го прави уязвим.
22
Дългоочакваната среща на Ецио с Макиавели най-сетне се състоя на остров Тибър скоро след посещението в бордея. Отначало Ецио беше сдържан — не му харесваше членовете на Братството да изчезват, без да го уведомяват къде отиват — но сърцето му подсказваше, че за Макиавели трябва да направи изключение. Братството на асасините обединяваше свободомислещи, волни души, движени не от облаги или принуди, а от общи интереси и цели. Той не притежаваше, нито имаше право да контролира никого от тях.