— Това обаче ще го запомниш!
Катерина изкрещя от болка, а Лукреция отстъпи доволно назад.
— Добре. Сега те сложих на мястото ти.
Хвърли желязната пръчка на пода и излезе от килията. Стражарят я последва и вратата се захлопна тежко. Ецио забеляза, че има решетъчно прозорче.
— Заключи и ми дай ключа! — нареди Лукреция отвън.
Ръждясалата ключалка се завъртя със скърцане, после се чу дрънчене на верига, когато й подадоха ключа.
— Заповядайте, Altezza — каза разтреперано мъжът.
— Добре. Сваря ли ви още веднъж да спите на поста си, ще наредя да ви наложат с камшик. Сто удара. Ясно?
— Да, Ваше Сиятелство.
Ецио чу отдалечаващите се стъпки на Лукреция. Размисли. Най-добрият начин да се добере до килията беше отгоре.
Продължи да се изкачва, докато стигна друг отвор, отвеждащ към стражева алея. Тук имаше караул, но изглежда се състоеше само от двама войници, които патрулираха заедно. Прецени, че ще им отнеме пет минути да завършат обиколката. Изчака да го подминат и се прехвърли вътре.
Приведен ниско, последва стражите на разстояние, докато стигна врата в стената, от която се спускаха каменни стъпала.
Знаеше, че се намира два етажа над килията на Катерина, и затова след две площадки сви в коридор, подобен на онзи, където се бяха срещнали Чезаре и Лукреция, само че този бе облицован не с дърво, а с каменни плочи. Тръгна към килията на Катерина. Не видя никого, но подмина няколко тежки врати със зарешетени прозорчета, подсказващи, че зад тях има килии. Зад извивката на стената долови гласове и разпозна пиемонтския акцент на стражаря, който говореше за Лукреция.
— Не е за мен това място — мърмореше той. — Чу ли я какво ми каза? Иска ми се да се върна в проклетия Торино!
Ецио закрачи напред. Стражите стояха с лице към вратата. Пред решетъчното прозорче се появи Катерина. Тя забеляза асасина зад тях, преди той да се прикрие в сенките.
— Клетият ми гръб — проплака контесата. — Ще ми дадете ли малко вода?
Върху масата до вратата, където седяха стражите, имаше кана с вода. Единият я взе и я поднесе пред решетките.
— Нещо друго, принцесо? — саркастично попита той.
Войникът от Торино се изсмя.
— Хайде, не бъди коравосърдечен — примоли се Катерина. — Ако отвориш вратата, ще ти покажа нещо приятно.
Мъжете веднага станаха по-сериозни.
— Няма нужда, контесо. Изпълняваме заповед. Ето.
Войникът с каната отключи решетката и подаде водата на Катерина. После затвори веднага прозорчето.
— Време е да ни сменят, нали? — попита стражът с пиемонтски акцент.
— Да, Луиджи и Стефано вече трябваше да са тук.
Те се спогледаха.
— Мислиш ли, че тази кучка Лукреция ще се върне скоро?
— Едва ли.
— Да надникнем тогава в караулната стая и да проверим защо се бавят.
— Добре. Ще ни отнеме само няколко минути.
Ецио ги проследи как изчезват зад извивката на стената и застана пред решетката.
— Ецио! — възкликна задъхано Катерина. — Какво, по дяволите, търсиш тук?
— Шивача си! Ти как мислиш?
— За бога, Ецио, не е време за шеги.
— Ще те измъкна оттук. Тази нощ.
— И Чезаре ще пусне по петите ти всичките си хрътки.
— Вече се опита, но съдейки по тези двамата, хората му не изглеждат особено всеотдайни. Знаеш ли дали стражите имат друг ключ?
— Не мисля. Дадоха своя на Лукреция. Тя ме посети преди малко.
— Знам. Видях.
— Защо тогава не я спря?
— Бях отвън. Пред прозореца.
— Отвън? Да не си луд?
— Само атлетичен. Щом единственият ключ е у Лукреция, трябва да отида да го взема. Знаеш ли къде е тя?
Катерина размисли.
— Чух да споменава, че покоите й са на върха на крепостта.
— Отлично. Смятай, че ключът е мой. Не мърдай оттук, докато не се върна.
Катерина го изгледа, сведе очи към веригите и после към вратата на килията.
— Че къде бих могла да отида? — попита с крива усмивка.
25
Вече беше свикнал с контурите на външните стени на Кастел Сант’Анджело. Откри, че колкото по-нависоко се изкачва, ръцете и краката му откриват по-лесно опори. Прилепен като охлюв, с мантия, развяваща се леко срещу вятъра, той скоро се изравни с най-горния парапет и тихо се прехвърли през него.