От другата страна покривът се спускаше леко — четири крачки към тясна тухлена пътечка, от която надолу отвеждаха стъпала към градина, в центъра на която се издигаше едноетажна каменна сграда с плосък покрив. Големите прозорци подсказваха, че постройката не е допълнително укрепление. Множество свещи горяха вътре, разкривайки пищни и изискани стаи.
Пътеката беше безлюдна, но не и градината. На пейка под надвиснала дървесна корона Лукреция седеше престорено свенливо, уловила ръката на красив млад мъж, когото Ецио разпозна като един от най-известните римски актьори — Пиетро Бенинтенди. Чезаре нямаше да остане доволен, ако научеше за това. Ецио — невидим силует — пропълзя по пътеката възможно най-близо до двамата, благодарен на изгрялата луна, която освен сияние хвърляше объркващи пелени от сенки. Заслуша се.
— Обичам те безкрайно! — възкликна пламенно Пиетро. — Искам да те възпея до небесата.
— Шшт! — предупреди го Лукреция. — Шепни го само в сърцето си! Ако Чезаре разбере, кой знае какво ще ни сполети.
— Но ти си свободна, нали? Знам за покойния ти съпруг, разбира се, и много съжалявам, но…
— Тихо, глупчо! — засияха лешниковите очи на Лукреция. — Не си ли чул, че Чезаре нареди да убият дука на Бишелие. Съпругът ми беше удушен.
— Какво?
— Вярно е.
— Какво стана?
— Обичах съпруга си и Чезаре ревнуваше. Алфонсо беше красив мъж, а Чезаре се притесняваше, че Новата болест е обезобразила лицето му, въпреки че всъщност не е точно така. Нареди на мъжете си да причакат Алфонсо и да го набият. Смяташе, че това ще е достатъчно предупреждение. Но Алфонсо не беше марионетка. Отвърна на удара и докато се възстановяваше от атаката на Чезаре, заповяда на собствените си мъже да отмъстят. Чезаре едва избегна участта на свети Себастиан! Но жестокият ми брат нареди на Микелето да Корела да удуши Алфонсо в спалнята му, където се лекуваше от раните си.
— Невероятно… — каза нервно Пиетро.
— Обичах съпруга си. Сега се преструвам, за да приспя съмненията на Чезаре, но той е змия — винаги нащрек, винаги готов да ухапе. — Тя се взря в очите на Пиетро. — Слава Богу, че ти ми предлагаш утеха. Чезаре винаги ме е ревнувал, но не бива да се боим. Освен това той замина за Урбино да продължи военната си кампания. Нищо не ни спира.
— Сигурна ли си?
— Ще пазя тайната ни, ако ти я пазиш — зарече се Лукреция. Пусна ръката му и плъзна длан върху бедрото му.
— О, Лукреция — въздъхна Пиетро. — Как ме зоват устните ти!
Те се целунаха, отначало нежно, после все по-страстно.
Ецио помръдна неволно, ритна една тухла и я събори в градината. Застина.
Лукреция и Пиетро подскочиха сепнато.
— Какво беше това? — попита тя. — Никому не е позволено да идва в градината и в покоите ми без разрешение. Никому!
Пиетро вече бе скочил на крака и се озърташе уплашено наоколо.
— Най-добре да вървя — каза припряно. — Трябва да се подготвя за репетицията, да си прегледам репликите за утре сутринта. Ще тръгвам. — Приведе се да целуне Лукреция. — Сбогом, моя любов.
— Остани, Пиетро, сигурна съм, че няма нищо страшно.
— Не, късно е. Трябва да вървя.
Със скръбно изражение той прекоси градината и излезе през вратата в далечния й край.
Лукреция почака малко, после стана и щракна с пръсти. Иззад високите храсти до нея излезе един от личните й телохранители и се поклони.
— Чух целия разговор, mia signora, и мога да свидетелствам.
Лукреция сви устни.
— Много добре. Докладвай на Чезаре. Да видим как ще се почувства сега.
— Да, signora.
Телохранителят се поклони отново и се оттегли.
Останала сама, Лукреция откъсна маргаритка от цветната леха и започна да къса листенцата й едно по едно.
— Обича ме, не ме обича, обича ме, не ме обича…
Ецио слезе крадешком по най-близкото стълбище и тръгна към нея. Тя бе седнала отново и вдигна очи към него, но по лицето й не се изписа страх, само лека изненада. Е, ако и други телохранители се криеха в градината, Ецио щеше да се погрижи за тях.
— Продължете, моля. Не исках да ви прекъсвам — поклони се той, макар този път поклонът да съдържаше известна доза ирония.
— Така значи… Ецио Аудиторе да Фиренце. — Подаде му ръка да я целуне. — Приятно ми е най-сетне да се запознаем, както си му е редът. Непрекъснато слушам за теб. Особено напоследък. Искам да кажа… кой друг би могъл да стои зад броженията в Рим? — Тя замълча. — Жалко, че Чезаре го няма. Щеше да се зарадва.