— Невежите и пасивните са лесна мишена — отвърна Ецио.
— Говори каквото щеш — каза Лукреция, осъзнала, че е досегнала чувствителна струна. — Във всеки случай думите ми удрят на камък пред лицемери като теб.
Стигнаха коридора с килиите.
— Не забравяй! — напомни й Ецио и извади камата си. — Опиташ ли се да предупредиш стражите, езикът ти…
Лукреция дишаше тежко, но мълчеше. Той се прокрадна бдително напред. Двамата нови стражи седяха пред масата и играеха на карти. Ецио блъсна Лукреция на земята, скочи към тях и ги уби, преди да успеят да реагират. После се обърна и хукна след Лукреция, която бе станала и тичаше по обратния път, крещейки за помощ. Настигна я с два скока, запуши устата й с длан и я повлече към килията на Катерина. Тя хапеше и дърпаше ръкавицата пред устата си, но накрая осъзна, че е безпомощна, и се отпусна.
Катерина вече стоеше пред решетката, която Ецио отвори.
— Привет, Лукреция — каза тя с мрачна усмивка. — Липсваше ми.
— Vai a farti fottere, troia! Майната ти, кучко!
— Очарователна, както винаги — каза Катерина. — Ецио, доведи я по-близо. Аз ще взема ключа.
Ецио се подчини и Катерина протегна ръка. Забеляза я как погали гърдите на Лукреция, преди да бръкне между тях и да извади ключа, провесен през шията й на черен копринен конец. Подаде го на Ецио, който бързо отвори вратата. Същият ключ пасна и на ключалката на веригите — оказа се в крайна сметка, че Катерина не е прикована към стената — и когато контесата ги свали, Ецио бутна Лукреция в килията.
— Стражи! Стражи! — изкрещя тя.
— Млъквай! — предупреди я Катерина и й запуши устата с мръсния парцал, който бе взела от масата на стражите.
Ецио извади още канап и й върза краката. После захлопна вратата на килията и я заключи здраво.
Погледна Катерина.
— Моят герой — сухо каза тя.
Ецио не отговори.
— Можеш ли да вървиш? — попита.
Катерина се опита, но се олюля.
— Не мога, оковите са ме омаломощили.
Той въздъхна и я вдигна на ръце. Нападнеха ли ги изневиделица, щеше да се наложи да я захвърли като чувал, за да извади бързо оръжията си.
— Накъде? — попита тя.
— Първо към конюшните, после по най-краткия път навън.
— Защо ме спаси, Ецио? Сериозно? Без Форли не съм ти от полза.
— Остава ти семейството.
— Но то не е твое семейство.
Ецио продължи напред. Помнеше къде са конюшните спрямо мястото, където се намираха. По щастливо стечение на обстоятелствата Катерина беше единствената затворничка в тази част на крепостта и наоколо нямаше други войници. Все пак той се придвижваше тихо и бързо, но не припряно, за да не попадне в капан. От време на време спираше и се ослушваше. Усещаше я лека в ръцете си и въпреки пленничеството косата й ухаеше на ванилия и рози, припомняйки му по-приятни мигове с нея.
— Слушай, Ецио… онази нощ в Монтериджони, когато… се къпахме заедно… Исках да си подсигуря подкрепата ти. Помощта ти за Форли.
Беше в интерес и на Братството, както и в мой, но… — Тя замълча. — Разбираш ли, Ецио?
— За да получиш подкрепата ми, трябваше само да помолиш.
— Исках да знам, че си на моя страна.
— Предаността и сабята ми не ти бяха достатъчни, така ли? Необходимо ти беше и сърцето ми. — Той не забави крачка, намествайки я в ръцете си. — Но, да, всичко е политика. Досетих се, разбира се. Няма нужда от обяснения.
Чувстваше се така, сякаш сърцето му пропада в бездънен кладенец. Как е възможно косата й да ухае така?
— Катерина — попита я с пресъхнало гърло, — те…? Чезаре?
Тя усети, макар и смътно, какво го терзае и се усмихна — с устни, но не и с очи.
— Нищо не се случи. Името ми явно все още внушава респект. Непокътната съм.
Стигнаха входа на конюшните. Не го охраняваха, но беше заключен. Ецио пусна Катерина.
— Опитай се да походиш малко. Да си пораздвижиш краката.
Озърна се за нещо, с чиято помощ да отвори вратата, която нямаше нито резе, нито дръжка. Сигурно имаше начин…
— Пробвай с това — обади се Катерина. — Прилича на лост.
— Чакай ме тук — каза Ецио.