— Обсъждали сме го и преди — рязко го прекъсна Макиавели. — Не говориш сериозно.
— Ще започна с кожаря. За да спечелим войната, Николо, са ни необходими предани воини, независимо как ще се бият за нас. Трябва да посеем семената на бунта в съзнанието им. — След кратко мълчание той продължи сериозно: — Привличайки онези, които тираничната държава е направила свои врагове, ние въоръжаваме хората, които Борджиите са разоръжили.
Макиавели изгледа проницателно приятеля си.
— Добре тогава — каза той. — Върви да набираш първите ни новобранци.
— О, непременно. Ще видиш, че от множеството непоколебими мъже и жени, които ще привлека на наша страна, ще изкова меч, способен да отсече крайниците и главата от тялото на Борджия и на тамплиерите.
27
Ецио се върна сам в щабквартирата на остров Тибър. Свърши добра работа, спечелвайки дискретно за каузата си доста недоволни граждани.
С изключение на верните помощници, които се грижеха за скривалището и го пазеха, там нямаше никого и Ецио доволно предвкусваше кратък отдих за размисъл и кроежи, но щом приближи, откри, че има посетител. Човек, държащ присъствието му да остане незабелязано и следователно изчакал всички да се разотидат или да се заловят със задачите си из сградата, преди да се появи.
— Ехо! Ецио! Тук съм!
— Кой е?
Ецио веднага застана нащрек, макар да разпозна гласа. Високи храсти растяха край пътеката, отвеждаща към входа на щабквартирата, чието местонахождение не бе известно на никого извън Братството. Ако по някаква случайност тайната беше излязла наяве…
— Ела тук!
— Кой е?
— Аз съм!
Леонардо да Винчи, нагизден и трескав както винаги, излезе от скривалището си и застана на пътеката.
— Лео! За бога!
Припомнил си кой е настоящият господар на Леонардо, Ецио сдържа първоначалния си порив да изтича и да прегърне стария си приятел.
Леонардо долови вътрешната му борба. Маестрото изглеждаше поостарял, разбира се, но все така изпълнен с плам и жизнерадостно въодушевление. Пристъпи напред, но не вдигна глава.
— Не се изненадвам, че не ме посрещаш с ентусиазъм.
— Е, Лео, признавам, че ме разочарова.
Леонардо разпери ръце.
— Разбрах, че ти стоиш зад саботажа в крепостта. Кой друг би могъл да бъде? Така узнах, че си жив.
— Не ти ли го казаха новите ти господари.
— Те не ми казват нищо. Отнасят се с мен като към роб. — В очите на Леонардо проблеснаха искрици. — Но понякога се налага да ми се доверяват.
— Стига да им служиш смирено.
— Мисля, че съм достатъчно умен да ги изпреварвам с една крачка. — Той приближи към Ецио с разперени ръце. — Радвам се да те видя отново, приятелю.
— Разработил си им оръжия — нови пушки, срещу които трудно ще излезем насреща.
— Знам, но ако ме оставиш да ти обясня…
— И как откри това място?
— Ще ти обясня…
Леонардо изглеждаше толкова разкаян, толкова нещастен и толкова искрен, че сърцето на Ецио омекна въпреки волята му. Помисли си също, че маестрото е дошъл да го види, несъмнено поемайки огромен риск; той търсеше помирение и само глупак би отблъснал приятелството и помощта на такъв човек.
— Ела! — извика накрая и разтвори широко обятия.
— О, Ецио! — Леонардо се спусна към него и двамата се прегърнаха топло.
Ецио поведе приятеля си към щабквартирата на асасините, където седнаха един до друг. Ецио знаеше, че са преместили Катерина във вътрешна стая, където да се възстанови на спокойствие и тишина, а лекарят бе разпоредил да не я безпокоят. Изкушаваше се да наруши заръката, но по-късно щеше да разполага с достатъчно време да поговори с нея. А и появата на Леонардо налагаше да преразгледа приоритетите си.
Помоли да им донесат вино и сладкиши.
— Разкажи ми всичко — каза.
— Ще ти обясня. Но първо трябва да ми простиш. Борджиите ме принудиха силом да работя за тях. Заплашиха, че ако откажа, ще ме подложат на дълга и мъчителна смърт. Описаха подробно какво ще ми сторят, ако не се съглася. Дори сега се разтрепервам, като си представя какво ме чака.
— Тук си на сигурно място.
Леонардо поклати глава.
— Не! Трябва да се върна там. Ще ти бъда по-полезен, ако смятат, че работя за тях. Постарах се да ги задоволя с възможно най-малко изобретения. — Ецио понечи да възрази, но Леонардо вдигна припряно длан. — Моля те, това е нещо като изповед и искам да ме изслушаш. После ме съди, както намериш за добре.