— Никой не те съди, Лео.
Леонардо се напрегна още повече. Без да обръща внимание на почерпката, той се приведе напред.
— Казах, че работя за тях по принуда — продължи, — но не е само това. Знаеш, че страня от политиката, не искам да се забърквам в машинации, но хората, които преследват слава, ме търсят, защото знаят на какво съм способен.
— Известно ми е.
— Играя им по свирката, за да оцелея. А защо искам да оцелея? Понеже ме чака много работа. — Той си пое дъх. — Не мога да ти обясня, Ецио, как ври и кипи умът ми. — Той махна с ръка — отчасти да покаже какво изобилие бушува в главата му, отчасти — отчаяно. — Толкова неразкрити тайни има!
Ецио мълчеше. Знаеше и това.
— Е — заключи Леонардо, — сега ти стана ясно.
— Защо дойде тук?
— Да се помирим. Да те уверя, че сърцето ми не е с тях.
— И какво искат те от теб?
— Всичко, което мога да им предложа, но основно военни машини. Познават възможностите ми.
Той извади купчина документи и му ги подаде.
— Ето някои от изобретенията ми. Виж — това е бронирано превозно средство. Изработи ли се правилно, може да се движи по всякакъв терен, а мъжете, скрити вътре, да стрелят с пушки, напълно неуязвими за противника. Наричам го танк.
Ецио трепна при вида на нарисуваната машина.
— И сега… я строят?
Леонардо го погледна лукаво.
— Казах „ако се изработи правилно“. За жалост машината на чертежа може да се върти само около оста си.
— Разбирам — усмихна се Ецио.
— А сега виж това.
Ецио се взря съсредоточено в рисунка на конник, пришпорващ два коня, впрегнати един до друг. Към ремъците на хамутите им с дълги хоризонтални прътове бяха прикрепени колела с въртящи се остриета, които поразяваха всеки, към когото се насочеше конникът.
— Дяволско изобретение — констатира той.
— Да, но за съжаление конникът е… съвсем беззащитен — просветнаха очите на Леонардо.
Ецио се усмихна широко, после доби сериозен вид.
— Но пушките, които си им дал?
Леонардо сви рамене.
— Трябва да подхвърляш по някой грош на Цербер — каза той. — Ще се усъмнят, ако от време на време не им предоставям нещо годно за употреба.
— Но пушките са много ефикасни.
— Вярно, но твоят малък пистолет, който изработих преди години по чертежа от Кодекса, е дваж по-ефикасен. Жалко наистина, едва се удържах да не използвам модела.
Ецио се замисли тъжно за изгубените оръжия от Кодекса, но и за тях щяха да поговорят.
— Какви други документи носиш?
Макар да бяха сами, Леонардо сниши глас.
— Копирах чертежите не само за най-големите машини, но и картите на местата, където смятат да ги използват в битка. — Той разпери иронично ръце. — Уви! Де да бяха по-сполучливи!
Ецио изгледа възхитено стария си приятел. Този човек бе изобретил подводница, с която венецианците да се противопоставят на турските галери! Ако не беше решил да предостави на Борджиите дефектни модели, не оставаше никаква надежда да ги надвият. Зарадва се, че е приел радушно Леонардо. Той струваше повече от две армии.
— За бога, Лео, пийни поне една чаша вино. Знам, че никога не бих могъл да ти се отплатя за всичко това.
Леонардо обаче махна с ръка да откаже предложеното питие.
— Нося и по-мрачна новина. Известно ли ти е, че Ябълката е у тях?
— Разбира се.
— Дадоха ми я да я проуча. Ние с теб вече поназнайваме нещичко за силата й. Родриго знае по-малко, но той е по-умен от Чезаре, макар че трябва да държим под око именно сина.
— Каква информация за Ябълката си им предоставил?
— Възможно най-оскъдна, но все пак трябваше да им подхвърля някакъв залък. За щастие засега Чезаре изглежда се задоволява с ограничените приложения, които му доверих. Родриго обаче е сигурен, че има още, и започва да губи търпение. — Той замълча. — Обмислях как да я открадна, но я държат под строга охрана и ме допускат само под зорко наблюдение. Използвах обаче силите й да те открия. Притежава такава способност, нали знаеш? Удивително!
— Показа ли им този трик?
— Не, разбира се! Единственото ми желание е да я върна на законния й собственик.