Ецио и Марио стигнаха остров Тибър и прекосиха реката по разнебитен мост, треперещ под копитата на конете им, после, снишени на седлата, поеха на север по главната улица, отвеждаща извън порутения малък град, някогашна столица на цивилизования свят. Препускаха без почивка, докато навлязоха дълбоко в провинцията и се увериха, че преследвачите са изгубили дирите им.
Край Сетебани, в сянката на огромен бряст до прашното шосе, виещо се успоредно на реката, те спряха конете да си отдъхнат.
— Отървахме се на косъм, чичо.
Възрастният мъж сви рамене и се усмихна малко измъчено. От торбата на седлото извади кожен мях с тръпчиво червено вино и го подаде на племенника си.
— Ето — каза, бавно поемайки си дъх. — Ще ти се отрази добре.
Ецио отпи и сбърчи лице.
— Откъде го взе?
— Шедьовърът на „Спящата лисица“ — ухили се широко Марио. — Стигнем ли Монтериджони, ще те почерпя с нещо по-добро.
Ецио се усмихна и върна меха на чичо си, но по лицето му внезапно се изписа тревога.
— Какво има? — попита по-меко Марио.
Ецио бавно извади Ябълката от кесията, в която я беше скрил.
— Това. Какво да правя с нея?
Марио го погледна сериозно.
— Тежка отговорност. Но трябва да я носиш сам.
— Как?
— Какво те съветва сърцето?
— Сърцето ме съветва да се отърва от нея. Ала умът…
— Поверили са я на теб… силите, които си срещнал в гробницата — тържествено му припомни Марио. — Не биха я върнали на смъртните без причина.
— Твърде опасно е. Попадне ли отново в погрешни ръце…
Ецио впери мрачно очи в мудната река. Марио го наблюдаваше очаквателно.
Племенникът му вдигна Ябълката в дясната си длан, покрита с ръкавица. Но се подвоуми. Разбираше, че не бива с лека ръка да изхвърля такава скъпоценност, а и думите на чичо му го бяха разколебали. Минерва наистина не би му позволила да вземе Ябълката без причина.
— Решението зависи изцяло от теб — обади се Марио. — Но ако сега ти е неприятно да я пазиш, повери я временно на мен. Ще си я прибереш по-късно, когато се поуспокоиш.
Ецио се поколеба отново, но в същия миг чуха далечен тропот на копита и кучешки лай.
— Кучите синове не се отказват лесно — просъска Марио. — Хайде! Дай ми я!
Ецио въздъхна, но прибра Ябълката в кожената кесия и я подхвърли на Марио, който бързо я пъхна в торбата на седлото.
— А сега — обяви той — трябва да пришпорим кончетата към реката и да я преплуваме. Така проклетите хрътки ще изгубят следата и дори да се досетят да прекосят Тибър, ще ги заблудим в горите отвъд. Хайде! Утре по това време искам да сме в Монтериджони!
— Колко ли бързо ще трябва да яздим?
Марио заби пети в хълбоците на жребеца, който се вдигна на задни крака с разпенена уста.
— Много бързо — отговори. — Защото отсега нататък ще мерим сили не само с Родриго, но и с дъщеря му и сина му — Чезаре и Лукреция.
— А те са…?
— Най-опасните хора, които някога си срещал.
4
Следобед на другия ден върху хълма на хоризонта се появи укрепеният град Монтериджони, над който се извисяваше крепостта на Марио. Придвижиха се по-бързо от предвиденото и сега забавиха ход, за да щадят конете.
— … и тогава Минерва ми разказа за слънцето — обясняваше Ецио, — спомена за бедствие, настъпило преди много години, и ме предупреди за ново…
— Но в неопределено бъдеще, нали? — попита Марио. — Значи не бива да се боим.
— Да — отвърна Ецио. — Чудя се колко ли работа още ни чака. — Млъкна замислено. — Може би скоро ще я довършим.
— Дотегна ли ти?
Ецио понечи да отговори, но го прекъсна взрив — топовен залп откъм града. Той извади сабята си и се надигна върху седлото да огледа бойниците.
— Няма страшно — засмя се гръмогласно Марио. — Само тренират. Усъвършенствахме арсенала и инсталирахме нови топове по стените. Упражняваме се всеки ден.
— Стига да не стрелят по нас…
— Не бой се — повтори Марио. — Вярно е, че момчетата ми още не са шлифовали мерника си, но няма да открият огън по шефа си!
Скоро пресякоха отворената главна порта на града и поеха по централната улица, отвеждаща към крепостта. От двете страни на пътя се трупаха хора, които оглеждаха Ецио със смесица от уважение, възторг и топлота.