29
— Сигурна ли си, че можеш да яздиш? — попита я Ецио.
— Яздих дотук, след като ме спаси, нали?
— Да, но тогава нямаше избор.
— Нима сега имам?
Ецио замълча. Разговаряха на другата сутрин и той наблюдаваше как Катерина и двете й камериерки опаковат дрехите и провизиите, които Клаудия бе подготвила за пътуването й. Контесата щеше да потегли призори на следния ден. Малък ескорт от хора на Ецио щеше да я сподиря до някъде, за да напусне невредима града. Той предложи да я придружи, но Катерина отказа.
— Не обичам сбогуването — каза тя. — И колкото по-дълго се проточва, толкова по-зле.
Гледаше я как снове из стаята, събирайки най-необходимото. В съзнанието му изплуваха времената, когато бяха заедно във Форли, и повторната им среща в Монтериджони, от която пазеше скъп спомен. Братството на асасините бе обсебило живота му и го обричаше на самота.
— Иска ми се да останеш — каза той.
— Не мога, Ецио. Знаеш, че не мога.
— Отпрати камериерките.
— Трябва да побързам.
— Отпрати ги. Няма да те забавя.
Тя го послуша, но той забеляза неохотата й и чу как им нареди:
— Върнете се точно след пет минути!
Щом останаха насаме, Ецио се зачуди откъде да започне.
— Е? — каза тя по-меко и в очите й просветна тревога, но за какво? Той не знаеше.
— Аз… аз те спасих — колебливо се обади.
— Вярно е и съм ти благодарна. Но нима не обясни на останалите, че си го направил, защото все още съм полезен съюзник, макар да завзеха Форли?
— Ще си върнем Форли.
— И аз ще се оттегля там.
Ецио замълча отново. В сърцето му цареше празнота.
Тя застана до него и положи длани върху раменете му.
— Слушай, Ецио, без Форли съм непотребна. Тръгвам, за да съм в безопасност и при децата си. Няма ли да си по-спокоен така?
— Да.
— Е, тогава…
— Не те спасих, защото си ценна за каузата.
Сега беше неин ред да замълчи.
— А защото…
— Не го казвай, Ецио.
— Защо не?
— Защото не мога да кажа същото.
Тези думи бяха по-унищожителни от всяко оръжие.
— Значи си ме използвала?
— Звучи много грубо.
— Как другояче да го опиша?
— Опитах се да ти обясня.
— Ти си безмилостна жена.
— Аз съм жена с много задължения.
— Значи всичко, което обслужва интересите ти, е позволено?
След кратко мълчание тя отговори:
— Вече се опитах да ти обясня. Трябва да го приемеш.
Свали ръце от раменете му. Ецио долови, че съзнанието й се насочи пак към предстоящото пътуване, а очите й се стрелнаха към неопакования багаж.
През ума му пробяга безумна мисъл: „По дяволите Братството! Знам какво искам! Защо веднъж поне да не последвам желанията си?“.
— Идвам с теб — каза.
Тя се обърна отново към него със сериозно лице.
— Слушай, Ецио. Сърцето ти навярно е взело решение, но е твърде късно. Същото може би важи за мен. Но сега ти си водач на асасините. Не загърбвай започнатото — отговорната задача да ни изправиш отново на крака след катастрофата в Монтериджони. Без теб отново ще се възцари хаос и кой тогава ще ни спаси?
— Но ти никога не си ме искала искрено.
Той я погледна. Тя беше там, в стаята при него, но духом отдавна я нямаше. Откога? Не знаеше. Може би никога не е била истински с него. Навярно само се е надявал или си е въобразявал. В този момент осъзна, че вижда бездиханното тяло на любовта, но все още отказва да повярва в смъртта. Ала като при всяка смърт, разбираше, че няма избор, освен да свикне с действителността.
На вратата се похлопа.
— Влезте — каза Катерина и камериерките й се върнаха.
Ецио ги остави да се подготвят за пътуването.
На другата сутрин той се зарече да устои на изкушението да изпрати Катерина, но не успя. Беше студено и когато стигна уречения площад в безопасен район на града, те вече бяха яхнали конете, които риеха неспокойно с копита. Дали сега, в последния момент, сърцето й нямаше да се смили? Очите й обаче го следяха мило, но сдържано. Помисли си, че би понесъл по-леко разочарованието, ако не го гледаше тъй доброжелателно. Доброжелателството граничеше с унижение. Успя да й каже само:
— Buona fortuna, Contessa. И… сбогом.