Щом влязоха, и двамата задишаха по-леко.
— Някой наистина се е заинатил да те убие — каза Ецио.
— Не още. Първо искат да им платя.
— Но защо настояват да си приберат всичко еднократно? Доколкото схващам, ти си им нещо като дойна крава.
— Не е толкова просто. Всъщност постъпих като истински глупак. Не съм приятел на Борджиите, макар да съм заел пари от тях, и наскоро научих нещо, което ми даде възможност да им подлея вода. Поне малко.
— И то е?
— Преди няколко месеца брат ми Франческо, който е иконом на Чезаре — знам, знам, не подхващай тази тема — ми осветли плановете му за Романя. Възнамерява да създаде малко кралство, откъдето да завладее цялата страна. Понеже Романя е пред прага на венецианската територия, Венеция вече недоволства от набезите на Чезаре.
— И какво направи ти?
Еджидио разпери ръце.
— Писах на венецианския посланик. Предоставих му всички сведения, които научих от Франческо. Предупредих го. Но явно са заловили някое от писмата ми.
— Няма ли да нарочат брат ти.
— Засега успява да се опази чист.
— Но какво те подтикна?
— Трябваше да предприема нещо. Напоследък Сенатът наистина няма никаква работа, освен да одобрява всички декрети на Борджия. Опълчи ли се, ще престане изобщо да съществува. За независимост и дума не може да става. Знаеш ли какво е да не вършиш нищичко? — Еджидио поклати глава. — Бездействието те преобразява. Признавам, че дори аз започнах да пия и да залагам…
— И да посещаваш бордеи.
Сенаторът го погледна.
— О, бива си те. Много си добър. Кое ме издаде? Ароматът на парфюм по ръкава ми?
Ецио се усмихна.
— Нещо такова.
— Хмм… Както и да е, обяснявах, че някога сенаторите си вършеха работата — подготвяха петиции по важни въпроси като… о, не знам откъде да започна… незаконна жестокост, изоставени деца, улична престъпност… Държахме под око Киджи и останалите банкери. Сега ни позволяват единствено да определяме уместната дължина на ръкавите на женските рокли и прочее безсмислици.
— Но ти не се задоволяваш с това. Опитваш се да събираш пари за мними каузи, за да покриваш пропиляното на хазарт.
— Не са мними каузи, момчето ми. Когато се сдобием отново с истинско правителство и си разчистя дълговете, възнамерявам да ги отстоявам с всички сили.
— И кога ще настъпи моментът според теб?
— Трябва да сме търпеливи. Тиранията е непоносима, но никога не трае дълго. Твърде крехка е.
— Ще ми се да споделях убеждението ти.
— Трябва, разбира се, да й се опълчваме. На всяка цена. Непременно. — Той замълча. — Аз вероятно съм… колко?… десет или петнайсет години по-възрастен от теб. Не бива да губя нито миг. Нима не си се вглеждал в някой гроб с чувството: „Това е най-важната крачка, която ще направя — да умра“?
Ецио не отговори.
— Не — продължи Еджидио. — Не, разбира се. — Заговори сякаш на себе си: — Проклети писма! Не биваше да ги изпращам на посланика. Сега Чезаре ще ме убие при първия сгоден случай, независимо дали ще си платя дълга. Освен ако по някакво чудо не реши да излее гнева си върху другиго. Своенравието му не подлежи на съмнение.
— Върху другиго? Брат ти например?
— Не бих си го простил.
— Защо не? Ти си политик.
— Не всички сме злодеи.
— Къде е брат ти?
— Нямам представа. Не е тук, слава Богу. Не сме разговаряли, откакто разбра за писмата. Излагам го на риск. Ако те види…
— Да се заловим ли с деловите въпроси? — попита Ецио.
— Разбира се. Едно добро дело и… как беше по-нататък? Та така… какво искаш всъщност?
— Искам да знам къде е банкерът на Чезаре. Къде работи. Къде живее.
Еджидио ненадейно се оживи.