Ецио осъзна, че разпитва капитана заради него. Умен мъж.
— Твоите пари? — изкикоти се онзи. — Надявам се да си донесъл и цялата лихва.
— Вътре е.
— Дано.
— Е?
— Банкерът обича да проявява щедрост към приятелите си. Да ги глези. Може да си го позволи.
— И теб те глези, нали?
— Така мисля.
— Благороден човек, несъмнено — констатира Еджидио с толкова неприкрит сарказъм, че дори капитанът го усети.
— Какво каза? — попита заплашително той и се закова на място.
— О… нищо.
— Хайде, стигнахме.
Пантеонът се издигаше величествено в сумрака край тесния си площад. Високият портал с коринтски колони на 1500-годишната сграда, построена в чест на римските богове, но отдавна осветена като католическа църква, се извисяваше над тях. В сянката й чакаха трима мъже. Двама бяха облечени като капитана, а третият носеше цивилни дрехи — висок, изпосталял мъж, чиято елегантна мантия му стоеше зле. Те поздравиха капитана и цивилният кимна студено на Еджидио.
— Луиджи! Луиджи Торчели! — извика сержантът силно, отново за да го чуе Ецио. — Радвам се да те видя отново. Все още си посредник на банкера, така ли? Мислех, че вече са те повишили. Работа в кабинет и прочее…
— Млъквай! — скастри го кльощавият.
— Носи парите — каза капитанът.
Очите на Торчели светнаха.
— Добре, добре! Господарят ми ще се зарадва. Тази вечер организира много специално празненство и аз ще ги занеса лично в двореца му. Трябва да побързам — времето е пари. Дай ги!
Еджидио очевидно не изгаряше от желание да се подчини, но двамата нисшестоящи стражи насочиха алебардите си към него и той подаде торбите.
— Ох! — възкликна. — Тежат! Радвам се, че се отървах от тях.
— Млъквай! — сряза го пак посредникът. На стражите нареди: — Стойте тук с него, докато се върна.
При тези думи той изчезна в просторната опустяла църква, захлопвайки здраво тежките й врати след себе си.
Ецио трябваше да го последва, но през вратите беше невъзможно, а и нямаше как да се промъкне незабелязано край стражите. Еджидио навярно се досети и ги заговори на висок глас, дразнейки ги и същевременно отклонявайки вниманието им.
— Защо не ме пуснете? Платих си — възмутено попита той.
— Ами ако си ни измамил? — отвърна капитанът. — Първо ще преброим парите. Разбираш, нали?
— Какво? Десет хиляди дуката? Ще отнеме цяла нощ!
— Налага се.
— Лошо му се пише на Луиджи, ако закъснее. Представям си що за човек е този банкер!
— Млъквай!
— Речникът ви е много беден. Виж, помисли за горкичкия стар Торчели — не се ли появи скоро с парите, банкерът няма да го покани на празненството. Позволява ли изобщо на лакеите да присъстват на забавленията?
Капитанът го перна ядосано по главата и Еджидио замълча, но усмивката не слезе от устните му. Бе забелязал как Ецио се прокрадва и започва да се катери по предната стена на сградата към купола отзад.
Щом стигна покрива на овалната постройка, отчасти закрит от класическата фасада, Ецио се отправи към кръглия отвор в центъра му. Катераческите му умения щяха да бъдат подложени на истинско изпитание, но прехвърлеше ли се вътре, щеше да открие посредника и да задейства следващата точка от плана, която се оформяше в ума му. Посредникът беше горе-долу със същото телосложение като него. По-слабоват, разбира се, но широката мантия щеше да скрие разликата, ако всичко минеше гладко.
Най-трудната част бе да се прехвърли през отвора на върха на купола и после да намери начин да се спусне долу. Беше идвал в църквата и преди и знаеше, че кадилниците долу висяха на вериги, провесени от покрива. Ако ги стигнеше… И ако успееха да издържат тежестта му…
Е, друг начин нямаше. Ецио разбираше, че дори той не е способен да пропълзи като муха по вътрешния свод на купол, извисен на 140 крачки над студения сив каменен под.
Надвеси се над ръба на отвора и надникна в мрака долу. Бледо сияние издаваше посредника, седнал на пейка, опасваща стената. Сигурно броеше парите на светлината от свещта. После Ецио потърси с поглед веригите на кадилниците. Не можеше да ги стигне, но ако…
Намести се и отпусна крака над ръба на кръглия отвор, улавяйки се с две ръце за него. Поемаше огромен риск, но веригите изглеждаха солидни и стари, далеч по-тежки, отколкото очакваше. Огледа халките им на тавана и му се стори, че са ги закрепени здраво в каменната твърд.