Времето за размисъл приключи. Отблъсна се силно с ръце и се хвърли напред и настрани в бездната.
За миг му се стори, че увисва във въздуха, който сякаш го повдига както водата — плувец, но после започна да пада.
Ръцете му се стрелнаха напред и Ецио се устреми към най-близката верига и я улови. Брънките се плъзнаха под ръкавиците му и той се спусна няколко крачки, преди да успее да ги стисне здраво. Залюля се леко в мрака. Ослуша се. Не долиташе нито звук, а и в тъмнината посредникът едва ли би забелязал поклащащата се верига. Ецио погледна към светлината. Свещта гореше на същото място и не се чуваха викове за тревога.
Заспуска се плавно надолу, докато стигна на около двайсет крачки от пода. Беше съвсем близо до посредника и различаваше силуета му, прегърбен над торбите с пари. Златните монети проблясваха на светлината. Чуваше мърморенето на мъжа и тихото, ритмично потракване на сметало.
Ненадейно отгоре долетя смразяващ стържещ звук. Халката на веригата не бе успяла да удържи допълнителната тежест и се беше счупила. Веригата се разхлаби в ръцете му, той я пусна и се хвърли към свещта. Докато летеше във въздуха, чу уплашено:
— Кой е там?
В същия миг дългата верига се строполи на кълбо върху пода със сякаш безкраен грохот. Слава Богу, че вратите на църквата бяха затворени — тежките дървени крила щяха да заглушат шума вътре.
Ецио се стовари върху посредника с цялата си тежест, оставяйки го без дъх. Двамата се изтърколиха на пода, а посредникът се просна под него.
Успя да се измъкне, но асасинът го улови за ръката.
— Кой си ти, за бога? — възкликна ужасено посредникът.
— Съжалявам, приятелю — каза Ецио и извади Скритото острие.
— Какво? Не! Не! — изломоти мъжът. — Ето, вземи парите! Твои са! Всичките!
Асасинът го улови по-здраво и го придърпа към себе си.
— Остави ме!
— Requiescat in Pace — каза Ецио.
Ецио съблече бързо мантията на посредника и я метна върху своите дрехи. Закри долната част на лицето си с шал и нахлупи ниско шапката на убития. Мантията му беше въздълга, но това не биеше на очи. После Ецио прехвърли всички пари от торбите в металната кутия, която посредникът беше донесъл за целта и където вече бе подредил спретнато повечето монети. Прибра и счетоводната книга, остави сметалото и кожените торби, взе тежката кутия под мишница и тръгна към вратата. Беше добил достатъчна представа за начина, по който говореше посредникът, и се надяваше да успее да го наподоби правдоподобно. Така или иначе, трябваше да рискува.
Когато наближи вратата, тя се открехна и капитанът извика:
— Наред ли е всичко?
— Тъкмо приключих.
— Е, побързай тогава, Луиджи. Ще закъснеем!
Ецио застана на прага.
— Преброи ли ги?
Ецио кимна.
— Va bene — одобри капитанът. После се обърна към мъжете, които държаха Еджидио и им нареди: — Убийте го.
— Чакайте! — възкликна Ецио.
— Какво?
— Не го убивайте.
Капитанът го изгледа стъписано.
— Но нали… това е обичайната процедура, Луиджи? Нали знаеш какво е направил?
— Имам заповед — от самия банкер — да бъде пощаден.
— И защо, ако не е тайна?
— Оспорваш заповедите на банкера?
Капитанът сви рамене и кимна на стражите да пуснат сенатора.
— Щастливец! — каза на Еджидио, който мъдро не погледна към асасина, а се отдалечи безмълвно.
Капитанът се обърна към предрешения.
— Хайде, Луиджи. Води ни.
Ецио се поколеба. Хванаха го натясно, понеже не знаеше накъде да върви. Вдигна кутията.
— Тежка е. Дай я на стражите.
— Добре.
Подаде кутията, но не помръдна.
Стражите чакаха.
— Господин Луиджи — обади се капитанът след малко, — моите уважения, но трябва да отидем навреме при банкера. Не че поставям под съмнение решенията ви, но не трябва ли да побързаме?
Какъв беше смисълът да печели време за размисли? Ецио разбираше, че трябва да се довери на интуицията си. Вероятно банкерът живееше или в околностите на Кастел Сант’Анджело, или на Ватикана. Но къде? Спря се на крепостта и тръгна на запад. Телохранителите му се спогледаха, но го последваха. Той обаче долови безпокойството им и наистина след известно време дочу стражите да си шепнат: