— Изпитва ли ни?
— Не знам.
— Може би сме подранили.
— Или нарочно вървим по заобиколен маршрут. Незнайно защо.
Накрая капитанът го потупа по рамото и попита:
— Луиджи, добре ли си?
— Разбира се.
— Тогава — отново моите уважения, но защо ни водиш към Тибър?
— Подсигуряваме се.
— Аха… Чудех се… Обикновено отиваме направо.
— Тази задача е особено важна — каза Ецио, надявайки се да е прав. Капитанът не се учуди.
Докато бяха спрели и разговаряха, единият стражар промърмори на другия:
— Глупости на търкалета, ако ме питаш. Как ми се иска пак да съм ковач!
— Умирам от глад. Искам да съм си у дома — прошепна вторият. — Сигурност, друг път! На няколко пресечки северно оттук е!
При тези думи Ецио въздъхна облекчено, понеже се сети къде е имението на другия банкер — Агостино Киджи, папския ковчежник. Намираше се на североизток, недалеч от мястото, където бяха сега. Изглеждаше логично банкерът на Чезаре да живее в съседство, в квартала на финансистите. Колко глупаво, че не се бе досетил по-рано, но умората явно си казваше думата.
— Обиколихме достатъчно — заяви решително той. — Оттук поемаме направо.
Тръгна към Палацо Киджи, окуражен от облекчените въздишки на спътниците си. Не след дълго капитанът дори застана начело. Крачеха бързо и след малко стигнаха район с чисти, широки улици. Войници охраняваха стълбището и огромната двойна врата на внушителната, ярко осветена мраморна сграда, накъдето се отправиха.
Очевидно очакваха Ецио и компанията му.
— Най-после — посрещна ги командирът на новите стражи, който очевидно беше с по-висок чин от капитана. Обърна се към Ецио и добави: — Предай кутията на моите хора, Луиджи. Ще се погрижа да я доставя на банкера. Най-добре ела и ти. Един човек иска да говори с теб. — Той се озърна. — Къде е сенатор Троке?
— Погрижихме се за него, както ни бе наредено — отвърна бързо Ецио, преди другите да успеят да се обадят.
— Добре — отсече грубо мъжът.
Ецио последва нагоре по стълбите кутията, вече преминала в ръцете на новите стражи. Капитанът понечи да тръгне с тях.
— Ти не — сряза го командирът.
— Няма ли да влезем?
— Тази вечер не. Ти и хората ти ще се присъедините към патрула отвън. Изпрати единия да подсили другия отряд. Вземаме строги мерки за сигурност. По заповед на дук Чезаре.
— Мамка му! — изръмжа под сурдинка един от стражарите.
Ецио наостри слух. „Чезаре? Нима е тук?“, трескаво си помисли той, когато прекрачиха прага на широко разтворените врати и влязоха в ярко осветена зала, за щастие препълнена с хора.
Капитанът и командирът на стражите продължаваха да спорят за допълнителното дежурство, когато отряд войници от градската папска жандармерия дотичаха до тях. Бяха задъхани и с угрижени лица.
— Какво има, сержанте? — попита командирът на стражите.
— Извинете, полковник, но патрулирахме край Пантеона и видяхме, че вратите са отворени…
— И?
— Влязохме да проверим. Изпратих неколцина от моите хора…
— Давай накратко, човече.
— Открихме месер Торчели, сър. Убит.
— Луиджи?
Командирът на стражите се обърна към входната врата, през която Ецио току-що се бе шмугнал.
— Глупости! Пристигна тук преди пет минути. С парите. Явно е станала грешка.
32
След като дискретно и бързо смъкна мантията на Луиджи и я скри зад една колона, Ецио си запроправя път през тълпата гости в скъпи одежди, мнозина от които носеха маски. През цялото време държеше под око стражите с кутията. Придвижи се по-близо, когато я връчиха на адютант в красива ливрея.
— За банкера — каза единият войник.
Адютантът кимна, вдигна с лекота кутията и тръгна към дъното на залата. Ецио понечи да го последва, но се оказа заобиколен от три момичета. Роклите им бяха пищни като на останалите гости, но деколтетата им оставяха твърде малко работа за въображението. Приятно стъписан, той разпозна куртизанките от „Разцъфналата роза“. Очевидно бе подценил сестра си. Нищо чудно, че му беше толкова ядосана.
— Оттук нататък поемаме ние, Ецио — каза му едната.
— Стой настрана — додаде втората, — но не ни изпускай от поглед.
Те се понесоха с плавни стъпки след адютанта и скоро го настигнаха. Едната го заговори: