Ецио забеляза как при тези думи папата застина, но не каза нищо, не прекъсна сина си. Речта, както обеща Чезаре, беше кратка, сведена до списък с имена на подчинени градове-държави и кратко и уклончиво изложение на плановете му за бъдещи завоевания. Когато приключи, Чезаре понечи да слезе от подиума, сподирян от гръмогласни възторжени викове и аплодисменти, но Родриго му препречи пътя, очевидно едва сдържайки гнева си. Ецио се прокрадна напред да чуе немногословния приглушен разговор между бащата и сина. Останалите гуляйджии тръгнаха обратно към главната зала, предвкусвайки очакващите ги удоволствия.
— Не сме се разбирали да превземаме цяла Италия — язвително отсече Родриго.
— Но, скъпи татко. Щом блестящият ти генерал твърди, че е възможно, защо не приемеш думите му с радост?
— Рискуваш да провалиш всичко! Да разрушиш деликатния баланс на силите, който удържаме толкова трудно.
Чезаре сви устни.
— Оценявам, разбира се, усилията ти, скъпи татко, но не забравяй, че сега аз контролирам армията и следователно аз вземам решенията. — Той замълча, за да даде възможност на събеседника си да осмисли чутото. — Не ме гледай толкова мрачно. Забавлявай се.
При тези думи Чезаре слезе от подиума и излезе през закритата със завеси врата отстрани. Родриго го проследи с поглед и след малко, мърморейки си нещо, го последва.
„Перчи се, колкото щеш, Чезаре — помисли си Ецио, — но аз ще те надвия. Междувременно банкерът ти ще си плати, задето се е забъркал с теб“.
Придавайки си изражение на жаден за забавления гост, той пое след множеството. По време на речта главната зала бе преобразена — легла и канапета бяха подредени под тежки балдахини, а подът бе покрит с меки възглавнички и персийски килими. Прислужниците все още разнасяха подноси с вино, но сега гостите се интересуваха повече един от друг. Из цялата зала мъже и жени се събличаха по двойки, тройки, четворки… Миризма на пот насити задушния въздух.
Няколко жени и немалко мъже, пропуснали да се включат в забавленията, изгледаха Ецио, но малцина му обърнаха сериозно внимание, докато се промъкваше, използвайки колоните за прикритие, към банкера, който бе свалил четвъртитата си шапка, пищната кожена пелерина и мантията, разкривайки слабовата фигура в бяла памучна риза и дълги вълнени бричове. С момичето бяха полегнали върху канапето с балдахин, поставено в ниша в стената, полускрито от очите на другите гости. Ецио се прокрадна по-близо.
— Харесва ли ти празненството, скъпа? — попита банкерът, докато възлестите му пръсти сновяха тромаво по корсета й.
— Да, Ваше Сиятелство, много. Удивително е!
— Добре, добре. Не пестих средства. — Устните му се впиха във врата й. Хапеше и смучеше, местейки дланта й надолу.
— Личи си — отвърна тя.
Погледът й срещна очите на Ецио над рамото на банкера, предупреждавайки го мълчаливо да не се намесва засега.
— Да, сладка моя, властта се отплаща с неподозирани удоволствия. Видя ли ябълка на дървото, просто я откъсвам. Никой не може да ме спре.
— Е — каза момичето, — предполагам, че зависи на чие дърво е узряла ябълката.
Банкерът се изкикоти.
— Ти май не разбираш — аз притежавам всички дървета.
— Не и моето, скъпи.
Банкерът се отдръпна леко и когато проговори отново, в гласа му лъхаше студенина:
— Нищо подобно, уважаема, видях как открадна кесията на адютанта ми. Ще ме обслужиш безплатно, за да си изкупиш греха. Всъщност ще ме обслужваш цяла нощ.
— Безплатно?
Ецио се надяваше, че момичето преценява правилно риска. Озърна се наоколо. Неколцина стражи дежуреха в залата, разположени на петнайсетина крачки един от друг, но никой не беше наблизо. Банкерът, от своя страна, изглеждаше съвсем сигурен в себе си. Може би малко повече, отколкото трябваше.
— Точно така — отвърна той с леко заплашителен тон. После го озари някаква мисъл. — Случайно да имаш сестра?
— Не, но имам дъщеря.
Банкерът размисли.
— Триста дуката?
— Седемстотин.
— Умееш да се пазариш, но… Добре. За мен беше удоволствие.