— Ще отида там и ще го проследя — реши Ецио. — Той ще ме заведе при любовника на Лукреция.
— Нещо друго? — попита Лисицата съгледвачите си.
Те поклатиха глави. В този момент влезе прислужникът, понесъл поднос с бира, хляб и салам, и крадците се нахвърлиха благодарно върху храната. Лисицата придърпа Ецио настрани.
— Ецио, съжалявам, но съм сигурен, че Макиавели ни е предал. — Вдигна длан. — Каквото и да кажеш, няма да ме разубедиш. Знам, че и двамата не искаме да повярваме, но истината е ясна. Според мен трябва да направим… необходимото. — И ако ти не си съгласен, ще го направя аз.
— Разбирам.
— Има и друго, Ецио. Бог знае, че съм предан на каузата, но трябва да мисля и за благото на своите хора. Докато не разрешим проблема, няма да ги излагам на риск.
— Ти си имаш приоритети, Джилберто, аз — също.
Ецио си тръгна, за да се подготви за мисията, която му предстоеше тази вечер. Зае кон от Лисицата и пое право към „Разцъфналата роза“, където Клаудия го посрещна.
— Получи доставка — каза му тя.
— Вече?
— Двама мъже. Много издокарани. Единият много млад и с лукаво изражение, но с красиви черти. Другият на около петдесет, малко по-възрастен от теб във всеки случай. Спомних си го, разбира се — стария ти приятел Леонардо — но се държа много официално. Даде ми тази бележка и аз му платих.
— Бързо е действал.
Клаудия се усмихна.
— Каза, че сигурно ще оцениш експресната доставка.
Ецио също се усмихна. Зарадва се, че тази вечер ще се изправи срещу злодеите — предполагаше, че хората на Микелето са отлично обучени — с помощта на старите си приятели, оръжията от Кодекса. Но му трябваше и подкрепление, а съдейки по чутото от Лисицата, не можеше да разчита на отряд от неговите крадци.
Замисли се за своята милиция от доброволци. Време беше да ги кали в битка.
36
Месер Корела трябваше да изпълни и друга задача на шефа си — неизвестна за Ецио — преди главната мисия вечерта. Но още беше рано.
Той стоеше тихо на безлюден кей на Тибър. Няколко закотвени баржи и два кораба се поклащаха лениво срещу течението. Бризът развяваше леко продраните им навити платна. Група стражи с герба на Чезаре върху униформите си вървяха към тях, ту влачейки, ту носейки мъж със завързани очи. Начело крачеше самият Чезаре.
Микелето позна мъжа — Франческо Троке — но не се изненада.
— Моля ви — проплакваше Франческо. — Нищо лошо не съм направил.
— Франческо, скъпи ми приятелю — каза Чезаре, — фактите са неоспорими. Съобщил си на брат си плановете ми за Романя и той се е свързал с посланика на Венеция.
— Стана случайно. Аз съм ваш слуга и ваш съюзник.
— Настояваш да пренебрегна действията ти и да разчитам на голото приятелство?
— Аз… моля, не настоявам.
— Скъпи ми Франческо, за да обединя Италия, трябва да държа юздите на всички институции. Знаеш, че служим на по-висша организация — Ордена на тамплиерите, който сега оглавявам.
— Мислех, че баща ви…
— И ако Църквата откаже да съдейства — продължи твърдо Чезаре, — ще я елиминирам.
— Но вие знаете, че всъщност работя за вас, а не за папата.
— О, нима, драги Троке? Остана ми само един начин да се уверя.
— Нали не възнамерявате да ме убиете? Аз съм най-верният ви приятел!
Чезаре се усмихна.
— Не, разбира се.
Щракна с пръсти. Микелето застана тихо зад гърба на Франческо.
— Вие… ще ме пуснете да си вървя? — В гласа на Троке прозвуча облекчение. — Благодаря, благодаря. От все сърце. Нима да съжалявате…
Но думите му секнаха, понеже Микелето, стиснал тънко въже, се приведе напред и го уви стегнато около врата му. Чезаре погледа секунда-две, но още преди Франческо да предаде Богу дух, се обърна към командира на стражите и попита:
— Приготвихте ли костюмите за пиесата?
— Да, господарю!
— Дайте ги тогава на Микелето, щом приключи.
— Да, господарю!
— Лукреция е моя и само моя. Не съзнавах колко много значи за мен, но когато получих в Урбино съобщението на един от хората й, че онази нещастна жаба, представяща се за актьор, се лигави с нея, се върнах веднага. Способен ли си да разбереш тази страст, сержант?
— Да, господарю!
— Глупак! Приключи ли, Микелето?
— Човекът е мъртъв, сър.