— Тогава му окачете камъни и го хвърлете в Тибър.
— Да, господарю.
Командирът бе заповядал на четирима от мъжете си да донесат две големи плетени кошници с капаци.
— Това са костюмите за хората ти. Подсигури се двойно да свършиш работата.
— Разбира се, господарю.
Чезаре се оттегли, оставяйки подчинения си да се подготви. Микелето махна на стражите да го последват и ги поведе към Траяновите бани.
Ецио и групата му от доброволци вече чакаха там, прикрити край рухналите порти. Неколцина мъже в черно се бяха събрали на мястото и той не ги изпускаше от поглед. Микелето се появи, стражите оставиха кошниците с костюмите и той им махна да си вървят. Сенките се сгъстяваха и Ецио кимна на хората си да се подготвят. Беше закачил щита на лявата си ръка, а отровното острие — на дясната.
Помощниците на Микелето се наредиха на опашка. Самият той подаваше на всекиго костюм — униформа в стила на римските легионери от времето на Исус. Ецио забеляза, че Микелето носи костюм на центурион.
Когато мъжете се отдалечаваха, за да се облекат, Ецио ги издебваше и тихо насочваше скритото отровно острие, което Леонардо му бе изработил отново. Нищо неподозиращите главорези падаха без звук, а помощниците на Ецио надяваха униформите и издърпваха телата настрани.
Погълнат от задачата си, Микелето не разбра, че преоблечените мъже не са неговите. Поведе ги към Колизеума. Ецио ги следваше отблизо. Сцената се издигаше сред руините на стария римски амфитеатър от времето на император Тит, където гладиатори са се борили до смърт, бестиарии са избивали десетки диви животни, а християните са били хвърляни на лъвовете. Мястото беше мрачно, но стотиците запалени факли по сцената разпръскваха донякъде тъмнината. Публиката, насядала на пейки върху дървена трибуна, наблюдаваше вглъбено пиесата, посветена на Страстната седмица.
— Търся Пиетро Бенинтенди — каза Микелето на уредника и му показа официално пълномощно.
— На сцената е, господине — отвърна онзи. — Но един от хората ми ще ви покаже къде да го почакате.
Микелето се обърна към „помощниците“ си.
— Не забравяйте — каза им, — че нося черна мантия с бяла звезда върху рамото. Охранявайте тила ми и чакайте сигнала — Пилат Понтийски да нареди на центуриона да прободе Исус.
„Трябва да се добера до Пиетро преди него“, помисли си Ецио, следвайки групата на Микелето, която влезе в Колизеума.
На сцената бяха издигнати три кръста. Ецио видя как доброволците му заемат местата си според указанията на Микелето и също се скри зад кулисите.
Пиесата достигаше поантата си.
— Боже мой, Боже мой, защо си ме изоставил? — извика Пиетро от кръста.
— Ха! — възкликна един от актьорите, изпълняващи ролята на фарисеите. — Как моли Господ да го спаси!
Мъж, преоблечен като римски легионер, натопи гъба в оцет и я заби на върха на копието си.
— Да видим дали Господ ще посмее да дойде и да те снеме!
— Жаден съм! — извика Пиетро.
Войникът поднесе гъбата към устните на Пиетро.
— Повече няма да пиеш — обади се друг фарисей.
Пиетро вдигна глава.
— Всемогъщи Боже — възкликна той, — ще изпълня волята Ти. Предавам Ти духа си, вземи го, Господи, в ръцете Си. — Пиетро въздъхна силно. — Свърши се!
Отпусна глава. Исус бе „умрял“.
В този момент Микелето излезе на сцената в центурионската униформа, сияеща под отметнатата назад мантия. Ецио се почуди какво ли е станало с актьора, комуто първоначално е била отредена ролята на стотника, но реши, че го е сполетяла съдбата на повечето жертви на Микелето.
— Казвам ви! — уверено изрецитира главорезът. — Този Човек наистина е Син Божий. Разбрах по вопъла Му, че е изпълнил пророчеството и Божията същност се е разкрила в Него!
— Центурионе — каза актьорът в ролята на Каяфа, — що за безразсъдство! Нищо не разбираш! Когато видим как кърви сърцето му, тогава какво ще говориш? Лонгин, вземи копието!
Каяфа подаде дървено копие на актьора, който играеше римския легионер Лонгин — едър мъж с дълга къдрава коса. „Очевидно любимец на публиката — помисли си Ецио, — и несъмнено върл съперник на Пиетро“.
— Вземи копието и се прицели добре — додаде един от фарисеите. — Пронижи Исус от Назарет, та да знаем, че наистина е мъртъв.
— Ще го сторя! — възкликна Лонгин. — Но на вас ще се пише! Аз си измивам ръцете.