— Понаучих го във Флоренция — обясни нехайно Ецио. — От две момичета.
Поздрави се мислено, че акцентът му е издържал изпитанието.
— Мошеник! Е, казват, че няма по-добро място да усвоиш език…
— От Флоренция ли?
— Не, глупчо! От леглото.
— Млъкни!
— Сигурен ли си, че оковите са фалшиви?
— Не още, Барто. Бъди търпелив и мълчи!
— Търпението ми се изчерпва. Какво казват?
— По-късно ще ти обясня.
„Слава Богу, че френският на Бартоломео се ограничава до две-три думи“, помисли си Ецио, заслушан в обидите, сипещи се по адрес на приятеля му: „Италианско куче!“, „Преклони значи глава пред по-добрите!“, „Кротък е като агънце сега!“.
Скоро обаче войниците замлъкнаха, понеже стигнаха широкото стълбище към входа на личното крило на френския генерал. Начело на група офицери стоеше самият Дьо Валоа, повел затворничката си Пантасилея. Ръцете й бяха завързани зад гърба, а глезените й бяха оковани в хлабави вериги, позволяващи й да ходи, но с малки крачки. При вида й Бартоломео изръмжа гневно. Ецио го срита.
Дьо Валоа вдигна длан.
— Насилието е излишно, лейтенант. Но ви поздравявам за усърдието. — Той насочи вниманието си към Бартоломео: — Драги ми генерале, явно си помъдрял.
— Стига глупости! — изръмжа Бартоломео. — Пусни жена ми и свали оковите от ръцете ми!
— О, божичко — каза Дьо Валоа. — Колко е властен, макар в жилите му да не тече и капчица синя кръв.
Ецио понечи да даде уречения сигнал, но Бартоломео отвърна гръмогласно на Валоа:
— Кръвта ми струва повече от съмнителната течност във вените ти!
Мъжете наоколо застинаха.
— Как смееш? — побеля Дьо Валоа от гняв.
— Въобразяваш си, че оглавиш ли армия, благородническият ти статут е гарантиран? Но благородните духом се бият редом с мъжете си и не отвличат коварно жени, за да си спестят борбата.
— Варварите са непоправими — злобно отбеляза дьо Валоа, извади пистолет и го насочи към главата на Пантасилея.
Ецио разбра, че се налага да действа незабавно. Измъкна пистолета си и стреля във въздуха. В същия момент Бартоломео, едва дочакал сигнала, сви юмруци и оковите отлетяха настрани.
Възцари се хаос. Предрешените войници, придружаващи Ецио, нападнаха стъписаните французи, а Бартоломео, сграбчвайки Бианка от „стража“ вляво, се спусна по стълбите. Дьо Валоа обаче го изпревари. Повлече Пантасилея и я издърпа в сградата, захлопвайки вратата зад гърба си.
— Ецио! — примоли се Бартоломео. — Трябва да спасиш съпругата ми. Само ти би могъл. Това място е непробиваемо като сейф.
Ецио кимна и се усмихна окуражително на приятеля си. Огледа постройката. Не особено внушителна, но издигната наскоро и проектирана от френските архитекти като непревземаемо укрепление. Единственият начин да проникне вътре беше през покрива, откъдето никой не би очаквал атака, и който, следователно, навярно беше ахилесовата пета на укреплението.
Ецио изкачи тичешком стълбите и възползвайки се от мелето долу, което отвличаше вниманието на всички, се огледа за място, откъдето да се изкачи. Внезапно дузина французи се спуснаха след него, размахали огрени от слънцето саби, но в миг Бартоломео застана между тях и Ецио, вдигнал заплашително Бианка.
Макар и на вид непристъпни, в стените на личното крило на Дьо Валоа имаше достатъчно процепи и пукнатини, които Ецио проследи с поглед, набелязвайки си маршрут, и след секунди се озова на покрива. Той беше плосък, покрит с керемиди върху дървени греди. Горе дежуряха петима френски войници, които го пресрещнаха, когато прескочи парапета, и настояха за парола. Разбраха, че не може да им отговори, и му налетяха с вдигнати алебарди. За негово щастие не бяха въоръжени с мускети или с пушки. Ецио простреля първия, после извади сабята си и нападна останалите четирима. Те се съпротивляваха отчаяно, обграждаха го и мушкаха безмилостно с върховете на алебардите. Единият успя да разкъса ръкава, прониза и разкървави лакътя му, но острието се плъзна безобидно по металния щит върху лявата му ръка.
С помощта на щита и сабята Ецио отблъскваше френетичните удари. Необходимостта да се опълчи на четирима наведнъж, засенчваше майсторството му със сабята, но представата за любимата жена на Бартоломео му вдъхваше сили — не биваше да се проваля, не трябваше да се проваля. Най-сетне везните се наклониха на негова страна; сниши се под две саби, насочени към главата му и посрещна трета с щита, отклонявайки я да блокира четвъртата. Маневрата му осигури необходимото пространство и той разсече смъртоносно челюстта на единия от противниците. Оставаха трима. Пристъпи към по-близкия французин, притисна го назад, лишавайки го от възможност да замахне с меча си, и заби Скритото острие в корема му. Още двама. И двамата изглеждаха притеснени. Лишени от предимството на численото превъзходство, те паднаха сразени, неуспели да противостоят на вещината, с която Ецио владееше сабята. Задъхан, той се облегна за секунда на сабята си, изправен сред петимата си погубени противници.