Френският генерал сякаш бе окаменял от страх. Ръката, която опираше пистолета в слепоочието на Пантасилея, потрепери, но той не помръдна. Очевидно бяха сами в сградата, освен ако останалите й обитатели не бяха само прислужници, изпокрили се благоразумно.
До слуха им долитаха отмерени, тежки, целенасочени удари и външната порта вибрираше. Бартоломео явно бе сломил французите и беше докарал тарани.
— Моля те — с пресеклив глас подхвана генералът. — Ще я убия…
Погледна към отвора на покрива, търсейки с очи въображаемите стрелци на Ецио, без да се досеща, както се опасяваше асасинът, че лъковете отдавна са излезли от употреба в съвременното военно дело, макар все още да бяха по-бързи от мускета и пистолета.
Ецио пристъпи още една крачка напред.
— Ще ти дам всичко, което пожелаеш. Тук има много пари — за заплата на войниците са, но ще ти ги дам до последния грош. Готов съм… готов съм на всичко.
Генералът го умоляваше по такъв жалък начин, че Ецио едва прикриваше презрението си. Нима този човек наистина се виждаше като крал на Италия?
Не си струваше дори да го убие.
Вече беше съвсем близо до него и двамата се погледнаха в очите. Ецио измъкна бавно пистолета, после и въжето от безпомощните ръце на генерала. С въздишка на облекчение Пантасилея прекрачи встрани, наблюдавайки сцената с разширени очи.
— Аз… аз исках само уважение — тихо отрони генералът.
— Истинското уважение — каза Ецио — се печели, не се наследява, нито се купува. И не се добива със сила. „Oderint dum Metuant“ е една от най-глупавите сентенции. Нищо чудно, че Калигула я е присвоил: „Нека мразят, стига да се страхуват“. Нищо чудно, че и нашият днешен Калигула живее по нейния аршин. И ти му служиш!
— Служа на моя крал — Луи XII — унило отвърна Дьо Валоа. — Но може би си прав. — В очите му просветна надежда. — Трябва ми малко време…
Ецио въздъхна.
— Уви, приятелю! Времето ти изтече.
Вдигна сабята си, а Дьо Валоа разбра и най-сетне прояви достойнство. Коленичи и наведе глава.
— Requiescat in Pace — каза Ецио.
С могъщ трясък портата се разби на трески и зейна, разкривайки Бартоломео — прашен и окървавен, но невредим, застанал начело на хората си. Втурна се към съпругата си и я прегърна толкова силно, че й секна дъхът. После се зае да свали въжето от шията й толкова нервно и непохватно, че Ецио го отмени. Бартоломео преряза веригите на краката й с два удара с Бианка и вече по-спокоен, развърза китките й.
— О, Пантасилея, обич моя, мое сърце и душа. Обещай ми повече да не изчезваш така. Изгубен съм без теб.
— Не си. Ти ме спаси.
— Ах! — Бартоломео я погледна смутено. — Не. Не аз… Ецио! Той измисли…
— Пантасилея — прекъсна го Ецио, — радвам се, че си невредима.
— Скъпи Ецио, как да ти се отблагодаря? Ти ме спаси.
— Бях само инструмент, част от гениалния план на съпруга ти.
Бартоломео го погледна със смесица от объркване и признателност.
— Моят принц! — възкликна Пантасилея и прегърна съпруга си. — Моят герой!
Бартоломео поруменя и смигна на Едио.
— Е, щом съм твоят принц, най-добре да си заслужа титлата. Знай, че идеята не беше само моя.
Когато се обърнаха да вървят, Пантасилея мина край Ецио и прошепна:
— Благодаря.
41
Няколко дни по-късно, след като Бартоломео сломи и последните малобройни отряди от обезкуражената армия на Дьо Валоа, Ецио се натъкна на Лисицата. И двамата се бяха запътили към убежището на асасините на остров Тибър, където Ецио бе свикал среща на Братството.
— Какво е положението в Рим? — беше първият му въпрос.
— Много добро. След като обърнахме в бягство френската войска, Чезаре изгуби важна подкрепа. Сестра ти Клаудия ни съобщи, че пратениците на Испания и на Свещената римска империя са се прибрали спешно у дома, а моите хора разгромиха „Стоте очи“.
— Чака ни още много работа.
Пристигнаха на уреченото място и откриха събратята си да ги очакват във вътрешната зала на скривалището. В мангал в средата на стаята гореше огън.
След като се поздравиха и заеха местата си, Макиавели се изправи и подхвана напевно на арабски:
— Мъдростта на Кредото ни се разкрива в следните думи: „Ние работим в Мрака, но служим на Светлината. Ние сме асасини“.