— Не съм сам — отвърна Ецио и прибра внимателно Ябълката в кожената торба. — Ще я взема с мен.
— Стига да можеш да я контролираш — недоверчиво се обади Батоломео. — Мен ако питаш, това е творение на Велзевуловата работилница.
— В погрешни ръце, може би. Но докато е при нас…
— Тогава не я изпускай от поглед.
Разделиха се, всеки забързан да се залови с поставената му от Ецио задача. Той самият премина на западния бряг на реката и прекоси тичешком краткото разстояние до църквата, която Лисицата бе разпознал във видението, показано им от Ябълката.
Сцената се бе променила, но Ецио забеляза стройни отряди в униформите на Борджия да напускат площада, очевидно със стриктни указания. Войниците изглеждаха дисциплинирани мъже, съзнаващи, че провалът подписва смъртната им присъда.
Нямаше и следа от Чезаре, но Ецио предполагаше, че още не се е възстановил от погълнатата отрова. Прегрупирането на войските му навярно бе изчерпило и последните му сили и той се бе оттеглил в укрепения си замък недалеч оттук. Ецио тръгна натам.
Смеси се с група прислужници с личния герб на Чезаре върху раменете на мантиите си. Бяха твърде възбудени и не биха го забелязали, дори да не използваше Ябълката като шапка-невидимка. Присламчи се към група стражи и се вмъкна през портите на замъка, които се отвориха бързо да ги пропуснат и после със същата бързина се захлопнаха зад гърбовете им.
Ецио се прокрадна сред сенките на колонадата в двора и обходи протежението на вътрешната стена, надзъртайки през всеки прозорец без кепенци. Най-сетне забеляза врата с двама стражи пред нея. Озърна се. Дворът изглеждаше пуст. Приближи крадешком, извадил Скритото острие, и се нахвърли върху стражите, преди да разберат какво ги е сполетяло. Единият падна веднага. Другият успя да му нанесе удар, който би срязал лявата му китка, ако щитът не я предпазваше. Докато мъжът се съвземе от удивлението от „магията“, Ецио заби острието в гърлото му и той се свлече като чувал на земята.
Вратата беше отключена, а пантите й, както Ецио предпазливо установи, бяха добре смазани и той успя да се промъкне безшумно в стаята.
Беше просторна и мрачна. Асасинът се притаи зад завесата край вратата, поставена да спира течението, и огледа мъжете край голямата дъбова маса в центъра й. По масата, осветена от два железни свещника, бяха разхвърляни документи. Най-видното място заемаше Чезаре, а личният му лекар Гаспар Торела седеше до него. Лицето на Борджия изглеждаше сиво и той се потеше обилно, втренчил очи в офицерите си.
— Трябва да ги откриете до един — каза той и стисна дръжките на стола, опитвайки се да стане.
— Те са навсякъде и същевременно никъде — обади се безпомощно един от събеседниците му.
— Ще го направите! На всяка цена!
— Няма да се справим без вас, господарю. Асасините са се прегрупирали, французите се оттеглиха или побягнаха, а нашите войски са неспособни да им противостоят. Имат шпиони навсякъде и хората ни вече не съумяват да ги обезвреждат. Ецио Аудиторе е спечелил мнозина граждани за каузата си.
— Аз съм болен, идиоти! Разчитам на вашата инициативност. — Чезаре въздъхна и се облегна назад. — Едва не ме убиха, но още мога да хапя.
— Господарю…
— Само ги удържайте за известно време, ако за повече не ви бива. — Чезаре млъкна да си поеме дъх, а доктор Торела зашепна успокоително на пациента си и избърса челото му с памучна кърпа, натопена в оцет или друга киселина с остра миризма.
— Скоро — продължи Чезаре, — съвсем скоро Микелето ще пристигне в Рим с войските ми от Романя и от Севера и тогава ще разбием асасините на пух и прах.
Ецио пристъпи напред и извади Ябълката.
— Заблуждаваш се, Чезаре — каза властно той.
Чезаре подскочи в стола с ококорени от страх очи.
— Ти! Колко живота имаш, Ецио? Този път обаче ще умреш. Извикайте стражите! Веднага! — изрева той на офицерите си, а лекарят го изведе през вътрешната врата на стаята.
Бърз като светкавица, един от офицерите се спусна към входа да вдигне тревога, а другите извадиха пистолетите си и ги насочиха към Ецио, който със същата бързина извади Ябълката от торбата и я протегна напред. Нахлупи качулката на туниката си ниско над очите, за да ги предпази, и се съсредоточи.
Ябълката запулсира и засия, а сиянието се превърна в нажежен до бяло лъч, който не излъчваше топлина, но блестеше ярко като слънце. Стаята побеля.