Фургонът на ОБР, беемвето на Фабел и колата на Мария паркираха едновременно пред сградата с носовете навътре. Мария и хората й се разгърнаха за секунди. Фабел и групата му заеха входната врата. Двамата от отряда за бързо реагиране удариха с таран центъра на двукрилата врата и тя се разтвори. Фабел извади пистолета си и поведе екипа. По средата на пътя вонеше на урина и още някаква мръсотия, която Фабел не можа да определи. Нагоре по стълбата се чу шум от раздвижване и Фабел тръгна бързо и тихо по стълбището, като се придържаше до олющената бледозелена мазилка с насочен към най-високата видима точка мерник. Вратата на квартирата беше отворена и Фабел изчака другите да се приближат, за да го прикриват, като влезе.
Той огледа стаята. Беше голяма и изненадващо светла. И празна. Имаше три големи прозореца, които гледаха към улицата, и само след секунда той зърна сянка на мъж зад единия — беше седнал на външния перваз, готов да скочи. Фабел извика „Олсен!“ и фигурата изчезна.
— Той скочи! — извика Фабел по радиото си. — Мария, той скочи! — В същия миг осъзна, че вече е бил в подобна ситуация: той вътре, Мария отвън, заподозреният бяга.
— По дяволите! — извика Фабел и едва не събори Петра Маас и офицера от отряда, когато излетя от стаята.
Мария не вярваше на очите си. Олсен не само скочи цял етаж до улицата, но и мигновено се изправи и хукна надолу към водата. Когато чу вика на Фабел по радиото, тя вече тичаше. Това е. Нейното време дойде. Сега щеше да разбере дали още може да се справя. Извика по радиото, че се отправя към Хафен, и знаеше, че Ана и Хенк ще бъдат близо зад нея, но знаеше също, че тя първа ще стигне до Олсен. И че не бяха срещали по-огромен и по-зъл от него.
Далече пред нея Олсен внезапно зави към друго необитаемо здание. То беше индустриално и Мария се озова в огромно широко фабрично хале с колони. Ръждясалите вериги и скрипците на тавана, от които те висяха, говореха за тежко машиностроително минало. Олсен не се виждаше никъде и огромните работни маси, които някога очевидно бяха поддържали тежко оборудване, предлагаха множество места за укриване. Мария закова на място и измъкна от кобура своя зиг-зауер, като вдигна ръце пред себе си. Напрегна слух да чуе нещо друго, освен тежкото си дишане и бумкането в гърдите.
— Олсен! — извика тя.
Тишина.
— Олсен! Предай се! Веднага!
Остра болка я прониза, когато нещо блесна пред лицето й, и я перна по китките. Пистолетът излетя от ръката й и тя се преви на две, като стискаше дясната си китка с лявата си ръка. Обърна се и видя Олсен отдясно, с вдигнат над главата й железен прът, като някакъв древен палач, готов да го стовари върху шията й. Мария замръзна. За части от секундата се озова другаде, с друг тип, вдигнал огромен нож… Усещане, простряло се отвъд всякакъв страх, се надигна в нея. То протичаше в тялото й като студен електрически ток и я сковаваше в прегънатата на две поза. Олсен нададе глух животински вик, когато замахна с железния прът, и внезапно страхът на Мария се превърна в нещо друго. Тя се хвърли напред като гмуркач и се претърколи по мръсния под на завода. Бясът на Олсен и яростта от неуспешния удар го извадиха от равновесие и той рухна. Мария скочи на крака и здравата ритна главата му отстрани.
— Мамка ти! — изкрещя тя.
Олсен задращи по пода, за да се изправи. Мария подскочи нагоре и напред, като насочи подметката си към шията му. Главата на Олсен отскочи и се тресна на циментовия под. Той изрева и движенията му станаха по-бавни. Мария опипваше пода за пистолета си, намери го и го грабна със здравата си ръка. Насочи го към главата на Олсен, който се обърна по гръб и вдигна ръце.
Мария погледна китката си. Беше наранена, но не счупена, и болката започваше да намалява. Тя погледна над дулото на пистолета към Олсен и изсъска:
— Мъжище! Огромно, шибано, пъзливо XYY мъжище. Бива те да биеш жени, нали, мамка ти? — Тя отново заби обувката си в лицето на Олсен.
В това време Ана Волф дотича до тях.
— Добре ли си, Мария?
— Добре съм. — Мария не сваляше очи от Олсен. Гласът й беше напрегнат. — Обичаш да плашиш жени, а? Нали така? Обичаш да ги мъчиш? — Фрасна с тока си бузата на Олсен, тя се цепна и от раната потече кръв.
— Мария! — Ана вече беше зад нея и насочи своя зиг-зауер към кървящото лице на Олсен. — Мария… Хванахме го. Хванахме го. Всичко е наред. Можеш вече да се отдръпнеш.