— Така. Преди всичко, не съм убивал никого. — Олсен се обърна към Ана Волф. — И не мога да се справя с характера си. Това е състояние. Имам някакъв генетичен дефект. Това ме кара да пощурявам понякога. Много яко.
— Синдром XYY? — попита Фабел.
— Това винаги ме е вкарвало в големи неприятности. Някой ме ядосва и ставам като побесняла маймуна. Нищо не мога да направя срещу това.
— Така ли стана с Хана Грюн? — попита Ана. — Пощурял си „много яко“ с нея и Маркус Шилер?
Преди Олсен да успее да отговори Ана измъкна няколко снимки от плик с улики и нареди четири от тях на масата пред Олсен, сякаш бяха карти за игра. Те показваха телата на Хана Грюн и Маркус Шилер. Заедно и отделно. Фабел наблюдаваше лицето му, докато Ана редеше снимките. Той трепна и Фабел забеляза, че огромните му оковани ръце затрепериха.
— О, мамка му! — Гласът на Олсен явно трепереше. — О, мамка му! Съжалявам. Божичко, съжалявам! — Очите му заблестяха от сълзи.
— Искаш ли да ни кажеш нещо, Петер? — Тонът на Фабел беше спокоен, почти утешаващ. — Защо направи това?
Олсен силно разклати глава. Сълза се търкулна от крайчеца на окото до превръзката на бузата му. Да видиш Олсен да плаче беше разтърсваща гледка. Изглеждаше толкова нелепо при огромната му маса и груби черти.
— Не съм го направил. Не съм извършил това.
Ана сложи пред него две други снимки. Бяха сравнения на следи от обувка и гуми.
— Твоите обувки. Твоят мотор. Бил си там. Направил си го. Не си могъл да простиш на Хана, нали? Искала е да се изтъргува, така че е сменила огромната омаслена маймуна с огромна кесия. Не си могъл да понесеш това, нали?
— Толкова ревнувах! Обичах я, но тя само ме използваше.
Ана нетърпеливо се наведе напред.
— Сигурно си ги дебнал седмици наред. И си ги гледал как се чукат в оная луксозна кола. Криел си се в сенките, между дърветата. Гледал си, планирал си и си си представял как ще си получат заслуженото. Права ли съм?
Огромните рамене на Олсен се свлякоха. Той безмълвно кимна. Ана не изчака и секунда.
— И тогава го направи. Наистина им даде каквото заслужават. Разбирам това. Наистина го разбирам, Петер. Но другите защо? Момичето на плажа? Манекенката? Брокера?
Олсен избърса очи с опакото на ръцете си. Нещо по-твърдо, по-решително премина по лицето му.
— За какво говориш? Не съм убивал никого. Всичко, което каза за Хана и нищожеството Шилер, е вярно. Исках да ги изплаша. Да им изкарам ангелите. Но това беше всичко.
— Но беше обезумял, нали? — попита Ана. — Призна, че не можеш да контролираш гнева си. Не си виновен за това. Искал си да ги изплашиш, но си докарал работата до убийство. Така ли стоят нещата?
Не, помисли си Фабел. Не стоят така. Убийствата не показват бяс или липса на контрол. Показват преднамереност. Той хвърли поглед към Ана и тя улови сигнала, като неохотно се отдръпна на стола си.
— Не си ги убил, дори не си имал възможност да ги набиеш — каза Фабел. — Тогава за какво точно съжаляваш?
Погледът на Олсен беше прикован към Хана Грюн и прерязаното й гърло. Когато откъсна очи и погледна Фабел, очите му бяха пълни с болка, умоляваха.
— Видях това. Видях това. Видях го и не го спрях.
Тръпки полазиха по врата на Фабел.
— Какво си видял, Петер? За кого говориш?
— Не съм ги убил. Не съм. Знам, че няма да ми повярвате. Затова избягах. Дори не знам за какви други убийства говорите. Но бях там, когато уби Хана и Шилер. Видях всичко. Видях и нищо не направих.
— Защо, Петер? Искаше ли те да умрат?
— Не. Не, за бога! — Той срещна погледа на Фабел. — Бях изплашен. Ужасен. Не можех да помръдна. Знаех, че ако той разбере, че съм там, ще дойде и за мен.
Фабел гледаше Олсен. Огромните му ръце. Масата на раменете му. Беше трудно да си представиш, че нещо или някой може да го изплаши. Но Фабел повярва, че наистина е бил изплашен. И преживяваше отново онзи страх точно тук, пред тях.
— Кой беше, Петер? Кой ги уби?
— Не знам. Едър мъж. Колкото мен, даже още по-едър. — Той отново погледна Ана Волф. — Ти си права. Всичко, което каза, е вярно. Гледах ги. Чаках да им изкарам ангелите и да напердаша Шилер както си заслужаваше. Но нямах намерение да убивам някого. Не знам, ако бях си изпуснал нервите, може би щях да убия Шилер. Но не и Хана. Няма значение как постъпи с мен. Във всеки случай бях си намислил нещо по-добро. Щях да кажа на жената на Шилдер. Тя щеше хубавичко да го нареди и Хана щеше да види колко сериозно е мислел да зареже жена си заради нея. Исках тя да се почувства използвана. Исках да изпита това, което причини на мен.