— Добре, Петер, разкажи какво стана.
— Криех се сред дърветата и ги чаках. Тя дойде първа, после той. Но преди да помръдна видях нещо да излиза от гората. Отначало не разбрах, че това е човек. Беше наистина страшно голям. Целият облечен в черно, с някаква гумена маска. Като от детско парти. Някакво животно… мечка ли, лисица ли. Може би вълк. Беше му малка. Прекалено малка. И много разтегната, а от това изглеждаше още по-страшна. Дори движенията му бяха много страшни. Фигурата му се очерта извън сенките. Той просто отиде до колата — и двамата вече бяха в мерцедеса на Шилер — и почука по стъклото. Шилер отвори прозорчето. Не чувах добре, но Шилер май се ядоса и се развика. Явно не искаше да го прекъсват. После явно видя гиганта с маската. Не разбрах какво говореше, но звучеше изплашено. Мъжът в черно само стоеше и слушаше. Не каза нищо. И после го направи. Не вярвах на очите си. Ръката му скочи нагоре и нещо проблесна на лунната светлина. Като широко острие. После той го стовари през отворения прозорец. Чух писъка на Хана, но нищо не можех да направя. Страх ме беше. Бях изплашен до смърт. Мога да се справя с всеки, но знаех, че ако разбере, че съм там, този огромен тип щеше да довърши и мен. — Олсен замълча. Сълзите отново блеснаха в очите му. — Той беше толкова спокоен. Дори бавен. Каква беше думата? Методичен. Беше методичен. Сякаш имаше колкото си иска време. Просто обиколи колата, безкрайно спокоен, отвори вратата и измъкна Хана. Тя пищеше. Горката Хана! Аз не направих нищо. Бях се вцепенил. Трябва да разберете, господин Фабел, знаех, че ще умра. Не исках да умра.
Фабел кимна. Олсен не се страхуваше от никой човек, но този е бил повече от човек… или по-малко от човек, съдейки по описанието му.
— Той й преряза гърлото. — Долната устна на Олсен затрепери. — С една ръка. Тя пищеше и молеше, молеше го да не я наранява. Да не я убива. Той само й се смееше. Беше ужасен смях. Студен и кух. После каза. „Сега ще те убия“. Просто ей така — „Сега ще те убия“. Спокойно, не като ядосан или като да я мрази. Бутна я върху капака на колата, почти внимателно. След това прекара острието по гърлото й. Съвсем бавно. Обмислено. Грижливо. После постоя малко, като просто гледаше телата, отново, без да бърза сякаш не го беше страх, че някой може да дойде! Просто стоеше и ги гледаше. Отдръпна се настрана и пак ги загледа. След това повлече тялото на Шилер навътре в гората.
— Не отиде ли до Хана да видиш дали не е жива? — попита Ана.
Олсен поклати глава.
— Прекалено изплашен бях. Пък и знаех, че е мъртва. Изчаках едрият мъж в черно да влезе в гората с тялото на Шилер и се промъкнах до мястото, където бях скрил мотора си. Бутах го стотина метра по пътеката. Не исках той да чуе, че паля двигателя. После офейках възможно най-бързо. Не знаех какво да правя. Но бях сигурен, че никой от вас няма да ми повярва, затова реших да се държа като че ли нищо не се е случило. Господ знае защо, но помислих, че това е най-добрият начин да не се замесвам. Обаче по пътя спрях на една бензиностанция и се обадих в полицията. Помислих си, че може би има шанс да го хванете още там — той никак, ама никак не бързаше. Мислех, че ако го заловите там, това ще ме оневини.
Ана сложи диск в плейъра и натисна копчето. Беше запис на обаждането. Гласът от другата страна на линията беше силно напрегнат от шок, но определено беше на Олсен. Той каза на полицията къде да намери телата.
— Потвърждаваш ли, че това е твоят глас? — попита тя.
Олсен кимна и умолително погледна Фабел.
— Не съм направил това. Кълна се, че не съм. Казах ви истината. Но нито за миг не очаквам, че ще ми повярвате.
— Може би ще ти повярвам — каза Фабел. — Но трябва да отговориш на още много въпроси, а и ние още имаме обвинения към теб. — Той погледна мишкоподобния адвокат на Олсен, който кимна. — Криминален комисар Волф ще те разпита за другите убийства, къде си бил, познаваш ли жертвите. — Фабел стана. — Все още имаш много неприятности, господин Олсен. Ти си единственото лице, което можем да идентифицираме като присъствало на местопрестъплението, и имаш мотив. Предлагам да отговориш на всички въпроси на госпожа Волф пълно и правдиво.
Когато Фабел излизаше, Ана каза на адвоката на Олсен: „Извинете за момент“ и последва Фабел в коридора.
— Вярваш ли му? — попита тя, когато бяха сами.
— Да. Да, вярвам му. Около него винаги е имало нещо, което не се връзва. Тези убийства не са от страст. Някой педантично планира и изживява тези ужасни психопатски фантазии.