На вратата се почука и влезе Вернер с папка в ръце. Фабел забеляза, че беше с латексови ръкавици за събиране на улики. Той въпросително погледна папката.
— Разрових се в чувалите писма от привърженици на Вайс, получени от издателите му. Изпратеното от тях започва отпреди година. Прегледах всичко от шест месеца насам и попаднах на няколко откачени, с които ми се ще да си побъбря. — Вернер отвори папката и внимателно хвана ръба на единствена страница с облечените си в ръкавица палец и показалец. — И намерих това… — Той измъкна листа от папката, като все още го държеше за ъгъла.
Фабел се вторачи в него. Напрегнато. Писмото в ръката на Вернер беше написано с дребен почерк и червено мастило на лист жълта хартия.
Холгър Браунер сякаш потвърди, че хартията е съвсем същата като малките парченца, изрязани от един и същи лист, намерени в ръцете на жертвите. Той потвърди първоначалното си подозрение, че хартията е от марка за широка употреба, продавана в супермаркети, от доставчици на канцеларски материали и в компютърните магазини из цялата страна. Невъзможно е да се открие каквато и да било следа за мястото и времето на купуването й. Почеркът съвпадаше, химичният анализ на червеното мастило не се очакваше да поднесе изненади. Откритието на Вернер най-силно възбуди любопитството на Фабел с факта, че беше писмо. От почитател. Не беше оставено на място на убийство. А това можеше да означава, че убиецът не е внимавал чак толкова да не оставя улики след себе си. Обаче нямаше никакви следи от ДНК или отпечатъци от пръсти, или каквото и да било друго, по което да проследят автора.
Когато е писал на Вайс, е знаел, че ще убива. И че полицията в края на краищата ще намери това писмо.
Браунер беше изпратил четири фотокопия на писмото, увеличени два и половина пъти. Едно от тях вече беше забодено на дъската.
„Драги господин Вайс,
Исках да се свържа с вас, за да ви кажа колко съм възхитен от последната ви книга «Пътят на приказката». Очаквах с голямо нетърпение да я прочета и не бях разочарован. Струва ми се, че това е едно от най-великите, най-задълбочените произведения в съвременната немска литература.
Докато четях книгата ви, ми стана съвсем ясно, че говорите с автентичния глас на Якоб Грим, точно както той е смятал, че говори с автентичния глас на Германия: нашите приказки, нашият живот, нашите страхове. Нашето добро и зло. Знаехте ли, че английският поет Уинстън Хю Одън е написал по време, когато страната му е била вкопчена в смъртна битка с нашата, че приказките на Братя Грим, заедно с Библията, представляват основата на западната култура? Такава е тяхната сила, господин Вайс. Такава е силата на този истински, ясен глас на нашия народ. Чувал съм този глас толкова много пъти! Знам, че разбирате това. Че и вие чувате този глас.
Говорите често, че хората могат да станат част от приказките. Вярвате ли, че приказките могат да станат хора? Или че всички ние сме приказка?
Аз по свой собствен начин съм създател на приказки. Представям ги пред другите да четат и разбират тяхната истина. Ние сме братя, вие и аз. Ние сме Якоб и Вилхелм. Но където вие, като Вилхелм, редактирате, украсявате и обработвате простотата на тези приказки, за да харесат на аудиторията ви, аз, като Якоб, искам да представя тяхната сурова, кристална истинност. Представете си Якоб, затворен в дървената къща на Доротея Фиман, заслушан в приказките, които тя разказва само на деца. Представете си това чудо: вековни, магически приказки, предавани от поколение на поколение. Преживях нещо подобно. Това ще покажа на моята публика. И те ще изпитат благоговение.
Фабел препрочете писмото. То не казваше нищо. Не би възбудило подозрение нито у Вайс, нито у издателите му. Приличаше на смахнат поклонник, който си приказва за собственото си писане, а не на убиец, който излага плановете си да възстанови приказките на Грим с истински трупове.
— Коя е Доротея Фиман? — Вернер стоеше до Фабел, загледан в увеличеното копие на писмото.
— Старица, намерена от братята, по-точно от Якоб Грим — отговори Фабел. — Живеела извън Касел. Била е прочута разказвачка на приказки, но отказвала да разкаже на Якоб Грим дори една от тях, така че той седял отвън до прозореца и подслушвал, докато разправяла приказките на децата от селото.
Вернер не скри колко е впечатлен от чутото. Фабел се обърна към него с усмивка.
— Опресних си паметта.
Останалите от екипа вече се бяха събрали и се чуваше тих говор, когато се струпаха пред новата улика. Фабел призова за внимание.