— Да, господин Вайс. Така си мисли. — Фабел замълча. — Нали говорихме за вашата теория да се направи измислицата реалност? За позволяване на хората да „заживеят“ във вашите истории?
— Да. И какво от това?
— Ами изглежда той ви е вписал в неговата история.
50.
9:45 ч., сряда, 21 април
Институт по съдебна медицина
Епендорф, Хамбург
Фабел мразеше моргата.
Мразеше да присъства на аутопсии. Не толкова заради естественото физическо отвращение от рязането, макар че и то играеше своята роля, като предизвикваше повдигане някъде между стомаха и гърдите. Беше по-скоро заради потреса как човешко същество, този център на собствената си огромна и сложна вселена, изведнъж се превръща в толкова много месо. Заради внезапното, пълно и необратимо разрушение на личността, което не искаше да приеме. При всяко убийство Фабел се мъчеше да запази в мислите си жертвата, сякаш тя още съществуваше, но в някакво друго, далечно пространство. За него те бяха онеправдани хора, за които търсеше някаква справедливост, сякаш това беше дълг към живите. Дори отиването на местопрестъпленията или разглеждането на снимките с фаталните рани не го отклоняваше толкова много от онова усещане за личност. Но изливането на съдържанието на нечий стомах като супа в блюдото на везните превръщаше личността в труп.
Мьолер беше във форма. Когато Фабел влезе в стаята за постмортално изследване, докторът го погледна със заученото си пренебрежително изражение. Беше още в синия си аутопсионен комбинезон и по светлосивата му пластмасова престилка за еднократна употреба имаше следи от размазана кръв. Аутопсионната маса от неръждаема стомана беше празна и Мьолер почти разсеяно я обливаше с прикачения към нея подвижен душ. Но сякаш нещо висеше във въздуха. Фабел отдавна беше установил, че мъртъвците те преследват не с духа, а с миризмата си. Мьолер явно току-що беше приключил своето пътешествие през масата и материята на това, което някога е било човешкото същество Бернд Унгерер.
— Интересно — каза той, като равнодушно гледаше как водата порозовява, докато отмива следите от кръв към канала. — Този е много интересен.
— С какво? — попита Фабел.
— Очите му са извадени след смъртта. Причина за смъртта е единствен удар с нож в гърдите. Наистина класически — под гръдната кост с наклон нагоре право в сърцето. Вашият джентълмен е завъртял ножа по часовниковата стрелка на почти четиридесет и пет градуса. Това ефикасно е съсипало сърцето и жертвата е умряла за секунди. Поне не е страдал много и не е знаел, че ще му извадят очите. Което е извършено ръчно, между впрочем. Никакви следи от използване на инструменти. — Мьолер спря водата и се опря в ръба на масата. — Няма никакви рани от защита. Нищичко. Никакви драскотини или прорези по ръцете, никакви следи от травма. Или от предсмъртна борба.
— Което значи, че жертвата е била напълно изненадана, или е познавала убиеца, или пък и двете.
Мьолер отново се изправи.
— Това е твоя област, господин главен комисар. Аз съобщавам фактите, ти си правиш заключенията. Но има някои други нещица за джентълмена, които може да ти се сторят интересни.
— О? — Фабел се усмихна търпеливо, като се бореше с изкушението да го подкани.
— За начало, господин Унгерер е побелял преждевременно и е боядисвал косата си тъмна — за разлика от нашия скъп канцлер, разбира се. Но по-интересно ми се стори това, което открих под скалпа. Вашият убиец не само е прекъснал живота на господин Унгерер с един замах. Той просто е ускорил края с няколко месеца.
— Унгерер е бил болен?
— Неизлечимо. Но може и да не е знаел. Имаше огромна глиома в мозъка му. Мозъчен тумор. Размерът му показва, че е растял от известно време и мястото му ме кара да мисля, че симптомите са били заблуждаващи.
— Може ли да се разбере дали се е лекувал?
— Не, не личи такова нещо. Няма следи от антираково лечение в системите му, нито от кортизон, който обикновено се предписва в такива случаи, за да облекчи мозъчния оток. И още по-важно — няма следи от хирургическа намеса, а това е първото, което се прави срещу този вид тумори. Трябва да направя пълно хистологично изследване на глиомата, но ми прилича на астроцитома — първичен тумор. И поради това не е имало нищо някъде другаде в тялото му, което да подскаже на лекаря му, че съществува проблем. Мозъчните тумори често са вторични след рак другаде в тялото, но не и този. И сега ще те изплаша — той е бил в най-подходящата възраст за това. Мъжете на средна възраст са най-предразположени да развият такива силно агресивни първични тумори.