Лина влезе в стаята и се завъртя.
— Харесва ли ти? — Тя спря посред въртенето, когато го видя. — О! И ти си облякъл специален костюм…
Той стоеше до леглото. Беше изгасил всичко, освен малката лампа до кревата, и стоеше полуобърнат. Всичко в стаята изглеждаше смалено от тъмната му грамада. Носеше малка гумена маска, като детска, представляваща вълча муцуна. Вълчите черти бяха разкривени, тъй като мъничката маска беше разтегната върху прекалено едрото му лице. Тогава Лина разбра, че той всъщност не е с някакъв много тесен по кожата костюм, както помисли отначало, а просто цялото му тяло, от глезените до гърлото и ръцете до китките, беше покрито с татуировки. Само думи. Всичките със стар предвоенен шрифт. Той стоеше масивен и мълчалив, с тази глупава маска и това татуирано тяло, с лампа зад гърба си. Лина се изплаши. Тогава той заговори.
— Донесох ти подарък, Гретел — каза той с глас, приглушен от гумената маска.
— Гретел? — Тя погледна костюма си. Този, който той беше донесъл. — Това не е костюм на Гретел. Да не съм го облякла грешно?
Главата зад прекалено малката гумена маска се поклати бавно. Той протегна ръка, в която имаше лъскава синя кутия, вързана с жълта панделка.
— Донесох ти подарък, Гретел — повтори той.
— О! О, благодаря! Обичам подаръците. — Лина направи нещо, което смяташе за кокетен реверанс, и взе кутията. Правеше всичко възможно да скрие треперенето на пръстите си, докато развързваше панделката.
— Така… Какво имаме тук? — каза тя, като вдигна капака на кутията и надникна вътре.
Докато писъкът й проряза въздуха, той вече беше стигнал до нея.
52.
21:30 ч., четвъртък, 22 април
Управление на полицията, Хамбург
Фабел стоеше пред дъската, облегнат на масата пред нея. Гледаше дъската, но не виждаше на нея това, което искаше, което трябваше да види там. Само Вернер беше в кабинета и седеше до ъгъла на масата. Широките му рамене бяха увиснали и бледността на лицето му подчертаваше раната на главата му.
— Май трябва да кажеш, че денят си го биваше — подхвърли Фабел. — Като за пръв ден на работа…
— Нищо ми няма — каза Вернер не много убедено.
— Ще се видим утре.
Фабел го изгледа, докато излизаше, и се обърна към дъската. Убиецът беше писал, че Якоб Грим е черпел фолклорна мъдрост от Доротея Фиман. Че и той бил имал подобно преживяване. С кого? Кой му е разказвал приказките?
Фабел разгледа снимките на Вайс, Олсен и Фендрих, които беше забол на дъската. Старици. Майки. Вайс е имал влиятелна майка-италианка. Не знаеше нищо за родителите на Олсен, но Фендрих със сигурност е имал близки отношения с майка си до смъртта й — малко преди да започнат убийствата. Вайс и Олсен сякаш попадаха извън спектъра на подозренията на комисаря, така че оставаше само Фендрих. Но като се вгледаш в него подробно, това губеше всякакъв смисъл. Фабел погледна тримата мъже. Те се различаваха един от друг до възможно най-голямата степен. И май никой не беше истинският. Фабел усети, че до него стои Ана Волф.
— Здравей, Ана. Свърши ли с Олсен? — попита той.
Ана нетърпеливо поклати глава и протегна снимката на последната жертва, безокия Бернд Унгерер.
— Има връзка. — Гласът й беше изпълнен с контролирано вълнение. — Олсен разпозна Унгерер. Познавал го е.
Олсен още седеше до масата в стаята за разпити, но държанието, езикът на цялото му тяло бяха променени. Беше нетърпелив, почти агресивен. Адвокатът му изглеждаше доста унил. В края на краищата те бяха притискани от дребната неотстъпчива Ана Волф почти четири часа.
— Разбирате, господин комисар, че в опита си да помогне на разследването ви моят клиент рискува да си навлече нови обвинения.
Фабел кимна нетърпеливо.
— Нека просто чуем какво има да ни каже господин Олсен за отношенията си с господин Унгерер.
— Не съм имал никакви отношения с Унгерер — каза Олсен. — Само съм го виждал два-три пъти. Беше търговски посредник. Мазник, мижитурка.
— Къде си го виждал? — попита Ана.
— В Бакщубе Албертус. Продаваше наистина хубаво италианско пекарско оборудване. Майсторски направено. Висеше около Маркус Шилер с месеци, като се опитваше да го убеди да си купи нови фурни. Двамата с Шилер се разбираха добре — две мазни копелета заедно. Унгерер винаги водеше Шилер на платени от фирмата му обеди и разни такива. Обаче беше сбъркал адреса. Думата и парите за всичко имаше жената на Шилер, а доколкото можех да съдя — и цялата решителност.