— Точно къде и кога си го виждал?
— Само два-три пъти, когато вземах Хана от пекарната.
— Май си насъбрал доста сведения за него от две-три зървания.
— Хана ми говореше за него. Той винаги й правеше мили очи. При всяко посещение. Беше женен, но му се носеше славата на сваляч. Долен мръсник, както го наричаше Хана.
— Никога ли не си говорил с него?
— Не съм. Щях… да му кажа две-три кротки приказки, ако ме разбирате. Но Хана каза да го зарежа. Пък и вече беше се оплакала от него на шефа си.
— Но Хана не е имала нищо общо с него нито на работа, нито навън?
— Не е имала. Казваше, че мравки я полазвали, когато не свалял очи от нея. Знайте, че докато съм жив, няма да разбера разликата между Унгерер и Маркус Шилер. И двамата — лигави гадняри. Но Хана може да е видяла нещо.
Фабел, който досега беше оставил само Ана да разпитва, се наведе напред на стола си.
— Петер, ти си връзката между трима от пет убити. — Той разрови снимките на масата и сложи пред него снимките на Паула Елерс, Марта Шмид и Лаура фон Клостерщад.
— Познаваше ли някоя от тях?
— Манекенката. Познавам я. Тоест знам за нея, че е известна и така нататък. Но иначе не. Не знам нищо друго за тях.
Фабел го наблюдаваше, докато говори. Или казваше истината, или беше хитър лъжец. А Олсен не беше чак толкова опитен. Комисарят благодари на двамата и нареди да върнат Олсен в килията.
Имаха свързващо звено. Най-после имаше линия, която можеха да следват. Безсилието идваше от неспособността да намерят следващо звено — онази връзка, която би ги приближила към преследвания обект.
Фабел се обади на майка си. След минутен разговор я помоли да извика Сузане. Обясни, че й е изпратил писмото в Института по съдебна медицина, но й го разказа по телефона, като наблегна на споменаването на Доротея Фиман и на подписа, и й предаде какво беше казал Вайс и за двете.
— Това е възможност, мисля — каза Сузане. — Може майка или някоя друга стара жена да е — или да е била — доминираща част от обкръжението на убиеца. Но също така подписът би могъл да подсказва, че и брат е играл съществена роля в живота му и сега той я прехвърля върху Вайс. Ще разгледам писмото подробно, когато се върна, но не мисля, че ще измъкна от него още кой знае какво. — Тя замълча. — Добре ли си? Май си уморен.
— Ами просто съм зациклил в дълго шофиране и почти никакъв сън. Ти добре ли прекарваш?
— Майка ти е страхотна. А с Габи наистина се опознаваме все повече. Но ми липсваш.
Фабел се усмихна.
— Ще се видим в сряда.
Фабел остави слушалката и се обърна към Ана, която се усмихваше съзаклятнически с изражение: „О, гаджето!“. Фабел не обърна внимание на тази усмивка.
— Ана… — Тонът му беше замислен, сякаш въпросът още не беше ясен, когато заговори. — Знаеш ли как е умряла майката на Фендрих?
— Да.
— Как разбра?
— Ами той ми каза. Не съм проверявала официално… Така де, защо ще лъже? — Ана замълча, замисли се и после нещо проблесна през умората в очите й. — Ще проверя, шефе.
53.
7:30 ч., петък, 23 април
Олсдорф, Хамбург
Предишната вечер Фабел беше се прибрал късно от управлението. Беше го налегнала онази досадна, неспирна свръхумора, поради която преминаваш отвъд възможността да заспиш. Стоя до късно пред телевизора — нещо, което правеше твърде рядко. Слушаше Лудгер Абелн да чете новини на гладко долногерманско наречие — част от популяризирането на стария език от говорителя на северногерманското радио. Емслендерският говор на Абелн успокои Фабел, напомни му за родната му къща, за семейството му, за гласовете, с които беше израсъл. Спомни си как беше възразявал на Сузане, че сега Хамбург е неговото място. И въпреки това, обезкуражен и преуморен, той се почувства като обвит с приятно меко одеяло от езика и акцента на родния си край.
Когато предаването свърши, Фабел безцелно зашари по каналите. 3-САТ показваше „Носферату“ — няма експресионистична класика на ужасите на Ф. В. Мурнау. Фабел седеше и гледаше как трепкащата смяна на черно и бяло от екрана опипва стените в апартамента му и Орлок, вампирът на Макс Шрек, напредваше застрашително към него. Поредно предание. Поредна страховита приказка за доброто и злото, издигната до германски шедьовър. Фабел си спомни, че и това е заимствана приказка, която немците са присвоили. Мурнау безсрамно е плагиатствал приказката „Дракула“ на ирландския автор Брам Стокър. Вдовицата на Стокър успяла да издейства съдебно разпореждане срещу Мурнау. Всички копия на филма били унищожени, както било разпоредено. Всички, освен едно. И класиката се запазила. Докато гледаше как зловещият Орлок заразява цяла Северна Германия с вампирската си чума, Фабел си спомни стихчето от песента на Рамщайн, което беше прочел в апартамента на Олсен. Грим, Мурнау, Рамщайн. Различни поколения, еднакви приказки.