Вайс беше прав. Всичко си оставаше същото. Все още имаме нужда от магьоснически приказки, за да ни плашат, от въображаеми ужаси и действителни страхове. И винаги сме я имали.
Фабел си легна към два часа.
Съзнаваше, че е сънувал през цялата накъсана нощ. Както беше казала Сузане, постоянното му сънуване беше признак на стрес, на френетичната борба на мисълта му да реши проблемите и споровете както в личния, така и в професионалния си живот. Но най-много се ядосваше, когато знаеше, че е сънувал, а не можеше да си спомни какво. Сънищата се скриха в мига, в който се събуди, за да отговори по телефона на Ана Волф в пет и половина сутринта.
— Добро утро, шефе. На твое място бих пропуснала закуската. Гаднярът се е разправил с още една. — Ана говореше с обичайната си прямота, която често граничеше с неуважение. — Между другото, намерих липсващите очи на Бернд Унгерер. И за всеки случай имам още един чифт…
Повече от половината район на Олсдорф е отделена за парк, който е най-голямата зелена площ в Хамбург. Над четиристотин хектара гъсти гори, приятно поддържани градини и великолепни екземпляри на скулптурата.
Място, където много жители и гости на града идват, за да попият неговото зелено спокойствие. Но Фрийдхоф Олсдорф е парк с много специфична роля. Това е най-голямото гробище на света. Красиво изваяните скулптури на Олсдорф украсяват мавзолеи, гробове и надгробни камъни на хамбургски покойници. Около петстотинте хиляди гроба означават, че почти всяко хамбургско семейство е погребало тук някой свой член.
Просветляващото небе беше относително чисто от облаци и вече беше набраздено от червените пръсти на приближаващото утро, когато Фабел пристигна на мястото. Една полицейска част от Олсдорфската полиция го поведе по Кордесалее — главния път през масива на Фрийдхоф и покрай Водната кула до място, което сякаш беше гробище със собствен статут. Беше обградено с широколистни дървета, почти напълно покрити с пролетни листа. Статуи от бял мрамор, бронз и червен гранит мълчаливо бдяха над гробовете и Фабел мина през тях, за да стигне до мястото, където беше открито тялото. Ана вече беше там, както и Холгър Браунер и неговите криминалисти, които бяха отцепили района. Всички отправиха мрачни, ранносутрешни местопрестъпленски поздрави, когато Фабел дойде.
Жена лежеше по гръб като заспала, с ръце, скръстени на гърдите. До главата й голяма статуя на женски ангел гледаше надолу с протегната ръка, сякаш виждаше мъртвата жена и искаше да я достигне. Фабел се огледа. Всички статуи наоколо бяха на жени, както и имената по надгробните плочи.
— Това е градината на жените — обясни Ана.
Гробище само за жени. Фабел знаеше, че убиецът се опитва да му каже нещо дори с избора на мястото. Погледна мъртвата жена. Позата й беше почти като на Лаура фон Клостерщад. Разликата беше, че тази жена беше тъмнокоса и далеч не толкова красива, и не беше гола.
— Що за дрехи са това? — попита Ана.
— Традиционен северногермански женски костюм. Нещо като този, който жените носят на празника Спеелдеел — обясни Фабел. — Нали знаеш, като Финквардерския Спеелдеел.
Ана нищо не разбра.
— Ето ти очите. — Тя посочи гърдите на жената, върху които бяха пръснати четири маси от бяла и червена тъкан. — Май ще ни затрудни това изобилие. По-точно, имаме две очи в повече.
Фабел огледа тялото на мъртвата жена от главата до краката. Беше яркочервено традиционно боне, гарнирано с бяла дантела и вързано под брадата, пъстър шал във весели цветове над раменете и бяла блуза с широки ръкави, прибрана от тесен черен корсаж, украсен със златни и червени ширити. Той беше изцапан с лепкавите топки на извадените очи. Червена дълга до глезените пола беше едва прикрита под бродирана бяла престилка. На краката — дебели бели чорапи и черни обувки с ниски токове. Малка плетена кошничка беше оставена до нея и вътре имаше нещо като хляб.
— Приличат на истински — каза Фабел. — Тези одежди приличат на направени от членове на дружество Спеелдеел или предадени от майка на дъщеря. Знаеш ли коя е?