Стаята, в която седеше Лаура, беше едно от двете места в просторната й вила в Бланкенезе, в които тя обичаше да се оттегля. Това беше огромна, прекалено светла и нарочно лишена от функции стая с безкомпромисно твърд стол, твърд дървен под и бели стени. Другото беше помещението с басейна, което се издаваше отстрани на къщата навън към терасите и когато плуваш към големите френски прозорци в края на басейна, имаш чувството, че отплуваш направо на небето. Това бяха местата, в които Лаура фон Клостерщад се срещаше със себе си.
Седеше в празната стая, с изключение на солидния твърд стол и единствен шкаф до една от стените. Стереоуредбата на него беше единственият комфорт или удобство, което беше допуснала в това пространство.
Беше светла стая. Именно тя я беше убедила да се премести тук. Беше просторна, с висок гипсов таван, обграден с богато украсени корнизи, и изпълнена със светлина от огромен френски прозорец. Идеална за детска стая, помисли си тя и моментално реши да купи вилата.
Но това не беше детска стая. Беше я оставила гола и бяла, като превърна нейната ярка светлина в нещо безкомпромисно стерилно. Именно тук Лаура седеше и мислеше за едно десетгодишно дете, което не съществуваше. Което никога не беше съществувало. Лаура седеше на неудобния стол в стерилната бяла стая и си представяше как би изглеждала в ярки цветове, с играчки. С дете.
Така беше по-добре. Животът на Лаура със собствената й майка беше я накарал да повярва, че да имаш дете значи просто да предадеш на друго поколение страданията, които сам си преживял. Не че майка й беше жестока. Не беше я била, за да я унижава нарочно. Просто Маргарете фон Клостерщад явно никога не беше чувствала към нея нещо особено. Понякога гледаше Лаура смущаващо и леко неодобрително, сякаш се мъчеше да я прецени, да разбере коя и каква е всъщност и къде в собствения й живот ще прилегне най-добре. Лаура винаги беше съвсем наясно, че по някаква причина, явна само за майка й, тя трябва да беше много лошо момиче. Непослушно дете. Маргарете много ясно беше определяла всички недостатъци на Лаура и беше ги осветявала с ледения прожектор на своето неодобрение. Но беше признала и необикновената красота на Лаура — фактически я отделяше като нейна единствена добродетел. В началото тя дори ръководеше нейната кариера, преди да бъде назначен Хайнц. Работеше неуморно, дори вманиачено, за издигането й, за да се увери, че ще стане значима част от обществения кръг, към който принадлежаха Фон Клостерщад. Но Лаура нямаше детски спомен майка й да си е играла с нея. Да се е грижила за нея. Да й се е усмихвала с истинска топлота.
Тогава се появи проблем.
Преди около десет години, когато красотата на Лаура беше в първия си цъфтеж и започнаха да се появяват договори за работа като модел, някой някак си беше се промъкнал през бодливата тел на оградата, която Маргарете фон Клостерщад беше издигнала около дъщеря си. Която и самата Лаура беше изградила.
Майката се нагърби с това. Уреди всичко. Лаура не каза на майка си, че е бременна. Тя сама се постара да се увери в това, но по някакъв почти мистериозен начин, който Лаура не можеше да припише на майчин инстинкт, майка й научи за бременността. Лаура никога вече не видя приятеля си, не го спомена и дори никога вече не помисли за него. Знаеше, че майка й е направила всичко възможно той никога вече да не се появи. Семейство Фон Клостерщад имаше властта да огъва другите по своя воля и да купува тези, които не се огъват. Седмица преди двадесет и първия й рожден ден беше уредена кратка ваканция: частна клиника в Лондон. После светската и моделска кариера на Лаура продължи сякаш нищо не беше се случило.
Странно, тя винаги бе смятала, че щеше да е момче. Не знаеше защо, но винаги така си представяше детето си.
Чу се кола по автомобилната алея. Хайнц. Тя въздъхна, стана от стола и се отправи към входното антре.
13.
Пладне, неделя, 21 март
Природен парк Харбургер Берге, южен Хамбург
Те направиха откритията почти едновременно.
Комисар Херман съобщи по радиото, че две коли — бляскав спортен мерцедес и старичък фолксваген голф — са намерени полускрити в гората в южната част на природния парк. Мъжът е бил хладнокръвен. Методичен. След като е закарал първата кола до мястото, на убиеца са му трябвали двадесет минути ходене пеша, за да се върне при втората кола. Фабел трябваше да научи подробностите, но не искаше да обсъжда по радиото, затова се обади на Херман по клетъчния си телефон.