— Вашето местонахождение през последната нощ? — Вернер повтори въпроса.
— Бях по работа в Хамбург, във връзка с бизнеса с кетъринг, докъм един часа сутринта. Мога да ви дам пълни подробности.
Фабел още веднъж огледа стаята. Тук имаше истински пари. С правилните връзки можеш да купиш в Хамбург всичко, ако имаш достатъчно пари. Дори убиец. Той се надигна от скъпото неудобство на софата.
— Благодаря, че ни отделихте време, госпожо Шилер. Ако не възразявате, бих искал да разгледам помещенията на вашата фирма и да говоря с някои хора от персонала. Разбирам, че може би ще затворите Бакщубе Албертус за няколко дни, но…
Вера Шилер го прекъсна.
— Утре ще отворим както обикновено. Ще бъда в офиса си.
— Утре ще работите? — Ако Вернер беше опитал да прикрие учудването си, категорично не беше успял.
Госпожа Шилер стана.
— Ще можем да уредим с вас официалното разпознаване там.
Когато те излязоха от алеята на главния път, струпаните дървета сякаш се затвориха след тях. Фабел се опита да си представи госпожа Шилер, сега сама в натруфената приемна, с пропукана защитна дига, вече позволила на скръбта и сълзите да се излеят свободно. Но някак си не успя.
15.
21:00 ч., неделя, 21 март
Пьозелдорф, Хамбург
Когато Фабел отвори вратата на апартамента си, беше пуснат диск с класическа музика и откъм малката кухня се чуваше шум. Това го изпълни със смесени чувства. То го успокояваше, вдъхваше му сигурност, че се връща в пространство, което не е празно. Че някой го чака. Но в същото време не можеше да предотврати някакво усещане за нахлуване в личната му територия. Радваше се, че със Сузане още не бяха взели решение да заживеят заедно, или поне му се струваше, че се радва. Може би това време скоро щеше да настъпи. Но не още. А той подозираше, че и тя чувства същото. Но по някакъв начин отлагането на решението безпокоеше Фабел. Беше до голяма степен негова роля да бъде решителен в професионалния си живот, но в личния изглеждаше неспособен да взема решения — все намираше защо да отлага. И той прекалено добре съзнаваше, че нерешителността, неопределеността му поне отчасти доведоха до провала на брака му с Ренате.
Фабел смъкна овехтялото си кожено яке, разкопча пистолета от кобура и ги остави на кожения диван. Отиде в кухнята. Сузане правеше омлет, към който вече беше приготвила салата. Охладено пино григо вече изпотяваше две винени чаши.
— Реших, че ще си гладен — каза тя, когато той застана зад нея и плъзна ръце около талията й.
Беше вдигнала дългата си тъмна коса и той целуна откритата й шия. Сексуалното й излъчване го покори и той жадно го пое. Беше мирис на живот. На жизненост. Сам по себе си той беше като хубаво вино след ден с мъртъвци.
— Гладен съм. Но първо ще си взема душ.
— Габи се обади — извика след него Сузане, когато той тръгна към душа. — Нищо важно. Просто да си побъбри. Говорила е с майка ти. Добре била.
— Хубаво. И на двете ще се обадя утре.
Фабел се усмихна. Беше се страхувал, че дъщеря му Габи няма да приеме добре Сузане. Не беше така. Разбираха се от самото начало. Сузане моментално оцени интелигентността и остроумието на Габи, а момичето се впечатли от красотата, стила и „яката“ й работа.
След като свършиха с вечерята, заговориха за всичко и всички, освен за работата си. Единственото споменаване на дневните събития от страна на Фабел беше въпросът му дали тя ще може да присъства на сбирката за обсъждане на случая утре следобед. После си легнаха и се любиха сънливо, отпуснато.
Той беше изпънат като струна, когато се събуди. Усети пощипването на пот по гърба си.
— Добре ли си? — Сузане се беше изплашила. Вероятно беше я събудил. — Пореден сън?
— Да… Не знам… — Той се намръщи в тъмнината, втренчен през вратата на спалнята и широките прозорци към проблясването на светлините, отразени във водата на Аусеналстер, сякаш за да зърне кошмара си, който бягаше от него. — Така ми се струва.
— Това става прекалено често, Ян — каза тя и прихвана лакътя му. — Тези сънища са знак, че не се справяш… ами с нещата, с които се налага да се справяш.