— Това е положението — ухили се Ото. — Захванах се с този бизнес, защото обичам литературата. Защото исках да продавам книги. Сега продавам кафе с мляко и курабийки.
Той посочи един диван и Фабел седна, а Ото отиде до бара. След малко се върна с книга под мишница, и с две кафета в ръце. Сложи едното пред Фабел. Естествено, беше пролял малко кафе и сега то кръжеше по чинийката.
— На твое място бих си останал само с книгите, Ото. — Фабел се усмихна на приятеля си.
Ото му подаде книгата, като изплиска и от собственото си кафе в чинийката.
— Ето ти я. „Пътят на приказката“.
Беше дебела книга с твърди корици. Обложката й беше тъмна, страховита, заглавието беше напечатано с готически шрифт. Малка гравюра от деветнадесети век беше разположена в центъра на корицата. Изобразяваше момиченце в червена наметка с качулка, което крачеше през гора. Червени очи блестяха от мрака зад нея. На задната корица имаше снимка на Вайс. Навъсено лице, широко, почти брутално, над грамадни рамене и врат.
— Чел ли си нещо от него по-рано, Ото?
— Не. Прелиствал съм две-три книги. Публикувал е подобни работи и преди. Има доста последователи. Странни последователи. Но той изглежда създаде тенденция в литературата.
— Какво имаш предвид под „странни“ последователи?
— Неговите предишни книги бяха в стил фентъзи. Наричаше ги „Хроники на избрани светове“. Основата им беше същата, като при новата му книга, но се развиваха в съвсем измислен свят.
— Научна фантастика?
— Не съвсем. Светът, който Вайс създава, е почти като нашия, но страните имат различни имена, различни истории и така нататък. Нещо като паралелен свят, струва ми се. Така или иначе, канеше феновете си да „купят“ място в книгите му. Ако му изпратят няколко хиляди евро, той ще ги впише в романа. Колкото повече платят, толкова по-голяма роля ще играят в интригата.
— И кому е притрябвало да плаща за това?
— Всичко е свързано с чудноватите литературни теории на Вайс.
Фабел се вторачи в снимката на задната корица. Очите бяха необикновено тъмни. Толкова тъмни, че беше невъзможно да разграничиш зеницата от ириса.
— Обясни ми ги… Теориите му.
Ото направи физиономия, която подсказваше трудността на задачата.
— Боже мой, не знам, Ян. Смесица от суеверие и квантова физика, струва ми се. Или по-точно — суеверие, маскирано като квантова физика.
— Ото… — Фабел се усмихна нетърпеливо.
— Добре… Мисли за това така: някои физици смятат, че във вселената съществуват безкраен брой измерения, нали? И че следователно има безкраен брой възможности — безкрайни вариации на действителността.
— Ами… предполагам…
— Е — продължи Ото, — научните твърдения винаги са били художествено убеждение за много писатели. Те са си една суеверна тайфа. Знам със сигурност, че някои много известни автори избягват да използват за героите си хора, които познават, просто защото се страхуват, че техните въображаеми образи могат да бъдат отразени в действителността. Убиваш дете в книга, а дете загива в действителността, такива неща. Или още по-плашещо, пишеш роман за ужасяващи престъпления, а някъде в друго измерение тази измислица става факт.
— Това са глупости. Значи в друго измерение ти и аз можем просто да бъдем измислени лица?
Ото сви рамене.
— Само ти излагам изходните позиции на Вайс. В добавка към метафизическата боза той вмъква в предпоставката си, че нашата концепция за историята има тенденцията да се формира повече чрез литературата или все по-често чрез екранното портретиране на образи, отколкото чрез исторически данни или исторически и археологически изследвания.
— Значи напук на всякакво отричане Вайс набляга, че след като е написал тази измислица за него, Якоб Грим е виновен за тези престъпления в някакво друго измислено измерение? Или че Грим ще бъде обвинен от бъдещи поколения, които ще предпочетат да вярват повече на измислицата на Вайс, отколкото на документирани факти?
— Именно. Така или иначе, Ян… — Ото потупа книгата, която Фабел държеше. — Приятно четене. Мога ли да ти дам още нещо?
— Всъщност… Можеш. Имаш ли някакви вълшебни приказки?
17.
15:00 ч., понеделник, 22 март
Главно управление на полицията, Хамбург
Заседателната зала на отдел Убийства би приличала повече на библиотечна читалня, ако не бяха снимките от местопрестъпленията, прикрепени към дъската за инциденти заедно с увеличените изображения на бележките, пъхнати в ръцете и на трите жертви. Масата от черешово дърво беше напълно покрита с книги от всички формати. Някои имаха бляскавия гланц на току-що излезли от печат, докато други бяха минали през множество ръце, а две явно бяха антикварни екземпляри. Приносът на Фабел се състоеше от книгите, които беше купил от книжарницата на Йенсен — три екземпляра на трилъра на Герхард Вайс, по един от „Детски и семейни приказки“ на Братя Грим, Кристиан Андерсен и Шарл Перо. Ана Волф беше намерила другите в Централната библиотека.