След малко Фабел попита:
— Помниш ли, когато ти четях приказки, преди да заспиш?
— Да, помня, тати. Само не ми казвай, че се каниш да ме наливаш с топло мляко и да ми четеш „Черен Петър“, когато дойда при теб.
Фабел се разсмя.
— Няма, няма. Помниш ли, че никога не ми позволяваше да ти чета приказки от Братя Грим? Дори „Снежанка“ или „Спящата красавица“?
— Да, помня. Мразех тези приказки.
— Защо?
— Всъщност не знам. Бяха страшни. Не… Зловещи. Сякаш уж бяха създадени за деца, но в действителност бяха за големи. Това е нещо като клоуните, разбираш ли? Предполага се, че те са забавни и дружелюбни, но не са. Те са мрачни. Стари и мрачни… Като тези изрязани от дърво маски, които си слагат на юг за карнавала. Може да се каже, че тези неща са свързани с всички стари щуротии, в които хората са вярвали едно време. Защо питаш?
— О, просто така. Заради нещо, което се случи днес.
Фабел върна разговора към семейните дела и приготовленията за края на седмицата. Както винаги, пак беше стигнал твърде далече, като внесе сянката на своята работа в отношенията с дъщеря си. След като затвори, си направи малко спагети, наля си още вино и седна да чете, докато се храни — въведението към книгата на Герхард Вайс.
„Германия е сърцето на Европа, а «Пътят на приказката» е душата на Германия. «Пътят на приказката» е историята на Германия.
Нашият език, нашата култура, нашите постижения и неуспехи, нашето благородство и злонамереност — всичко това се намира на «Улицата на приказките». Винаги е било така и винаги ще бъде. Ние сме децата, изгубени в гората, и само невинността ни води, но сме също и вълците, които живеят на гърба на слабите, повече от всичко друго ние, германците, претендираме за величие: велико добро и велико зло. Това са завоите и криволиците, които винаги сме следвали, и нашите народни приказки говорят за чистота и поквара, за невинност и коварство.
Тази приказка е за велик човек. Човек, който ни помага да разберем себе си и нашия език. Тази приказка, защото това е само приказка, следва този велик човек надолу по «Пътя на приказката», по пътя, по който наистина е поел. Но тя задава също и въпроса: ами какво ще стане, ако той се отклони от пътя към мрака на гората?“
Фабел прелисти страниците. Книгата представляваше пътеводител — пътен дневник на Якоб Грим, докато обикаля Германия в търсене и събиране на вълшебни приказки. Грим беше обрисуван като придирчив педант, който отделя еднакво внимание на подробностите на убийствата, които е извършил, докато е изпълнявал работата си като филолог и фолклорист. После Фабел стигна до глава, която го накара да остави чашата с вино. Заглавието беше „Смененото дете“.
„Приказката за смененото дете е предупреждаваща.
Тя е една от най-старите и изразява не само онзи най-голям страх — да загубиш детето си — а също и ужаса да имаш нещо лъжливо, зложелателно и вредно, доведено в семейството и дома ти. Нещо повече, тя предупреждава родителите, че ще бъдат наказани за всяка липса на бдителност при тяхната грижа за поверените им деца. Приказката за смененото дете се е появявала в безброй варианти в Германия, Холандия, Дания, Бохемия, Полша и отвъд техните граници. Дори Мартин Лутер непоклатимо е вярвал в сменените деца и е написал няколко трактата по въпроса как да ги попарваме, потискаме или бием, докато дяволът дойде и си ги прибере в себе си.
Не бягам от многото работа, но тази приказка беше най-трудната за възстановяване като жива действителност. Както и при всяка приказка, която преиграх отново, най-напред усърдно и ентусиазирано се заех с приготовленията. Трябваше да намеря две деца: едното да играе ролята на подставеното, а другото да бъде истинското, което трябваше да открадна от майката.
Моите и на брат ми изследвания ни доведоха в северна Германия и там намерихме най-скромните жилища в село близо до брега на Балтийско море. Там наблюдавах млада жена със здрав вид и светложълта коса, която беше пример за силната, честна и сериозна глупост на северногерманската селянка. Тази жена носеше със себе си новородено бебе, което прехвърляше от едната ръка в другата. Знаех от работите на други изтъкнати фолклористи и от своите собствени проучвания, че този навик за смяна на ръцете е известен като носене на бебе «на смени». От Райнланд и Хесен до Мекленбург и Долна Саксония широко поддържано суеверие е, че носенето на бебе «на смени» силно увеличава вероятността то да бъде похитено от «подземните хора». Мисля, че това дете още не беше кръстено и нямаше и шест седмици, което е известно като предпочитана възраст от похитителите. Нещо повече, нито тази селянка, нито семейството й бяха предприели четирите предпазни мерки за защита от «подземните хора». Аз, разбира се, бях ги изброил в моята книга «Германска митология», а именно: да се сложи ключ до детето; никога да не се оставят жени сами през първите шест седмици, след като са родили, защото лесно се поддават на злото; да не се позволява на майката да спи през първите шест седмици, освен ако не идва някой друг да бди над детето; когато майката излиза от стаята, някаква дреха на бащата, особено панталоните му, трябва да се мята през детето.