Фабел се усмихна мрачно. Ана мълчеше.
Преди да дойдат в моргата на Института по съдебна медицина Фабел и Ана поседяха с Улрике Шмид в полицейското управление и я разпитваха за дъщеря й. Фабел си спомни как беше се готвил да разрови всяко ъгълче от живота на това мъртво момиче, непознато за него, което щеше да опознае отблизо. Но така и не успя. За няколко часа тя беше някоя друга, после отново стана никоя. Докато седяха в приемната на отдела, Ана и Фабел бяха опитали да придадат измерения на името Марта Шмид, да накарат мъртвото момиче да оживее отново в съзнанието им. Аутопсията беше доказала, че Марта е била сексуално активна, и те разпитваха майка й за приятели, с които е била близка, какво е правила през свободното си време и тогава, когато би трябвало да е на училище. Но отговорите на Улрике Шмид бяха неясни, несигурни. Тя сякаш описваше по-скоро далечна периферна позната, отколкото собствената си плът и кръв, своята дъщеря.
Седяха в преддверието на държавната морга и чакаха да ги извикат. Всичко казано от Улрике Шмид се въртеше около пътуването й.
— После взех метрото от Централна гара…
Когато ги повикаха и вдигнаха покривалото от лицето, Улрике Шмид го погледна безизразно. За миг Фабел усети лека паника да се надига в гърдите му, когато се запита дали това няма да бъде поредната провалена идентификация на „смененото“ тяло. Тогава Улрике Шмид кимна.
— Да… Да, това е моята Марта. — Никакви сълзи. Никакви ридания. Тя гледаше с празен поглед лицето и ръката й се протегна към него, към бузата, но се спря и увисна безжизнено край тялото й.
— Сигурна ли сте, че това е вашата дъщеря? — Имаше острота в тона на Ана и очите на Фабел я стрелнаха предупредително.
— Да. Това е Марта. — Улрике Шмид не вдигна поглед от лицето на дъщеря си. — Беше добро момиче. Наистина добро момиче. Грижеше се за нещата. За себе си.
— В деня, когато изчезна — попита Ана, — случи ли се нещо особено? Не се ли мотаеше наоколо някой непознат?
Улрике Шмид поклати глава. Обърна се за момент към Ана, очите й бяха безизразни и мъртви.
— Полицията вече ме пита за това. Имам предвид… нашата полиция, в Касел. — Отново се обърна към мъртвото момиче. Момичето, което бе умряло, защото прилича на друго. — Казах им. За този ден… че той беше лош за мен. Бях нещо като извън себе си. Марта излезе, мисля.
Ана се вторачи в профила на Улрике Шмид. Твърд. Шмид не съзнаваше мълчаливия упрек на Ана.
— Скоро ще можем да ви предадем тялото, госпожо Шмид — каза Фабел. — Предполагам, че ще уредите да я вземете за погребение в Касел?
— Има ли смисъл? Мъртвият си е мъртъв. На нея й е все едно. За нея вече това няма значение. — Улрике Шмид се обърна към Фабел. Очите й бяха зачервени, но не от скръб. — Има ли някакво добро място тук?
Фабел кимна.
— Няма ли да искате да я посещавате? — Остро, горчиво недоверие се промъкна в тона на Ана. — Да отидете на гроба й?
Улрике Шмид поклати глава.
— Не съм създадена да бъда майка. Бях лоша майка, когато тя беше жива, не виждам как ще стана по-добра, когато вече е мъртва. Заслужаваше по-добра участ.
— Да — каза Ана. — Струва ми се, че е заслужавала.
— Ана! — сопна се Фабел.
Но Улрике Шмид или не обърна внимание на упрека на Ана, или го прие за заслужен. Тя мълчаливо гледаше тялото на Марта, после се обърна към Фабел.
— Трябва ли да подпиша нещо?
След като Улрике Шмид си тръгна, за да хване влака за Касел, Фабел и Ана излязоха от Института по съдебна медицина навън към деня. Млечна облачна покривка разсейваше слънчевата светлина до меко сияние и Фабел си сложи тъмните очила. Сложи ръце на кръста си и погледна нагоре, като примижаване към небето. После се обърна към Ана.
— Не прави вече така, комисар Волф. Каквото и да мислиш за предпочитанията на госпожа Шмид, не можеш така да огласяваш мнението си. Всеки скърби различно.
Ана изпухтя.
— Тя изобщо не скърбеше. Просто наркоманка, която чака следващата доза. Дори не й пука какво ще стане с трупа на дъщеря й.
— Не е наша работа да съдим, Ана. За съжаление всичко това е част от нашия живот. Ние не само се срещаме със смъртта, но и с нейните последици. С резултатите от нея. И понякога това изисква да бъдеш дипломатичен. Да си прехапваш езика. Ако не можеш да правиш това, мястото ти не е тук. Ясен ли съм?
— Да, шефе. — Тя разочаровано се почеса по главата през късата черна коса. — Просто… просто се предполага, че тя е майка, за бога. Тук се очаква да има нещо… не знам… някакъв инстинкт да се задейства. За защита на децата. За грижа за тях.