— А отношенията му с Хана Грюн? — попита Вернер. — Знаехте ли за тях?
— Не. Но не съм изненадан. Знаех, че Хана беше… Как да кажа… малко недискретна при избора на любовниците си. И за това имаше всякакви слухове. Много от тях бяха злонамерени, разбира се. Но не си спомням да е споменавано за нещо между Хана и господин Шилер.
— Злонамерени? Казахте, че много от слуховете са били злонамерени.
— Хана беше много привлекателна млада дама. Знаете как се отнасят към това злите жени. Но Хана даваше повече от ясно да се разбере, че гледа отвисоко на тази работа, и особено на другите жени в производствения цех.
— Имала ли е тук явни врагове? — Фабел посочи цеха с кимване на глава.
— Кой би могъл да я мрази толкова, че да я убие? — Бийдермайер се засмя и поклати глава. — Никой не й е придавал чак такова значение. Не я харесваха, но не са я мразели.
— Вие какво мислехте за нея? — попита Фабел.
Обичайната усмивка на Бийдермайер стана тъжна.
— Бях й надзирател. Работата й никога не беше каквато трябва и се налагаше да си говорим от време на време. Но я съжалявах.
— Защо?
— Беше объркана. Мисля, че това е точната дума нея. Тя мразеше работата си тук. Пребиваването си тук. Мисля, че беше амбициозна, но нямаше никакъв начин да постигне амбициите си.
— А другите й приятели? — попита Вернер.
Млад чирак мина край тях, като буташе два метра висока количка с лавици с тави, пълни с фигурки от сурово тесто. Тримата мъже се дръпнаха да направят път, а Бийдермайер отговори.
— Да. Мисля, че имаше един. Нищо не знам за него, освен че понякога я взимаше с мотора си. Изглеждаше отрепка. — Бийдермайер замълча. — Вярно ли е, че са ги намерили заедно… господин Шилер и госпожица Грюн?
Фабел се усмихна.
— Благодаря, че ни отделихте време, господин Бийдермайер.
Чак навън в колата Фабел се обърна към Вернер и изрече това, което мислеха и двамата.
— Мотоциклет. Да потърсим улики за този тип и да сравним следите, които намерихме в Природния парк.
22.
18:30 ч., 23 март
Метростанция Главна гара север, Хамбург
Ингрид Валенщайн напоследък не обичаше да пътува с метрото. Светът толкова се беше променил, че беше престанала да го разбира, а наоколо имаше толкова много нежелани хора. Млади хора. Опасни хора. Побъркани хора. Като тласкача от надземното метро — онзи маниак, който буташе хора под влаковете. Полицията го търсеше от месеци. Що за човек би правил такова нещо? И защо всичко се промени толкова много през последните петдесет години? Бог беше свидетел, че госпожа Валенщайн и нейното поколение бяха преживели достатъчно, за да полудеят, но не полудяха. Следвоенното поколение трябваше да се справи само с едно — че имаше всичко, което поиска, ако го искаше. Ето защо не й се занимаваше с млади хора: на тях не им се беше налагало да преживеят това, което беше преживяла тя, и въпреки това бяха недоволни. Бяха станали невъзпитани, нехайни, непочтителни. Ако само им се беше наложило да изтърпят това, което тя бе изтърпяла като дете и като млада жена! Войната, ужаса и разрушението, които тя беше причинила. После глада, нуждата. Всички трябваше да работят заедно, за да построят, ремонтират, да оправят всичко отново. Не и днес: сега младите изхвърлят всичко. Нищо не притежава някаква стойност за тях. Не ценят нищо.
Откакто за пръв път чу за тласкача от метрото госпожа Валенщайн винаги гледаше или да седне, или да се облегне на стената на спирката, докато чакаше влака.
Коляното я болеше и тя тежко се опираше на бастуна си, докато оглеждаше перона и другите чакащи. Имаше само шепа хора на спирката на метрото, двама-трима от тях носеха онези мънички слушалки на главите, от които висяха разни жици. Госпожа Валенщайн мразеше такива неща. Ако седнеш до такъв в автобуса или влака и те слушат онази своя ужасна музика, все едно че до теб сърдито бръмчат оси. Защо го правят? Какво толкова ужасно има в това да чуваш света около себе си, прости, Господи, докато всъщност разговаряш с някого?
Тя погледна по-нататък по перона. Една млада жена седеше на пейка. Поне беше облечена в приличен костюм. Коляното на госпожа Валенщайн винаги я заболяваше още по-силно, когато се застояваше, затова, проклинайки артритната си става, тя седна до жената и каза: