— Добър ден.
Младата жена отвърна с усмивка. Такава една тъжна усмивка. Госпожа Валенщайн забеляза, че тя може би не беше така спретната, както бе си помислила отначало, и имаше бледо лице с тъмни сенки под очите. Започна да се пита дали не сбърка, като седна до нея.
— Добре ли сте, мила? — попита госпожа Валенщайн. — Изглежда ви е лошо.
— Добре съм, благодаря — каза младата жена. — Дълго време не бях в ред, но сега се оправям. Вече съм много добре.
— О! — каза госпожа Валенщайн, като не знаеше как да продължи и вече съжаляваше, че започна този разговор.
Младата жена изглеждаше толкова странно. Може би беше наркоманка. Госпожа Валенщайн беше ревностна зрителка на „Аделаида и нейния убиец“ и на „Големия градски район“. Там винаги показваха наркомани, които изглеждаха точно така. Но може би горката жена просто е болна.
— Ходих да видя малкото си момиче. — Усмивката й беше колеблива, сякаш се бореше да остане на устните й. — Ходих днес да видя малкото си момиче.
— О, това е прекрасно. На колко години е?
— Вече е на шестнадесет. Да, на шестнадесет.
По-младата жена зарови в джобовете си и госпожа Валенщайн забеляза, че блузата под сакото е избеляла и износена и че жената май няма никаква чанта. Накрая извади измачкана снимка с оръфани краища и я протегна на госпожа Валенщайн. На нея имаше дребно, съвсем обикновено едва проходило бебе със същата руса коса без блясък като на майка си.
— Да — промълви безцветната жена. — Моята малка Марта. Моето малко детенце. Винаги е била едно толкова енергично дребосъче. Дяволче. Така я наричах, когато едва цапуркаше: мое малко дяволче…
Госпожа Валенщайн вече категорично беше притеснена, но се разтревожи за младата жена, която изглеждаше толкова отчаяна. Тя с облекчение чу грохота на влака, който приближаваше. Младата жена погледна към тунела. Внезапно стана пъргаво. Госпожа Валенщайн също се надигна, но по-бавно, тежко опряна на бастуна.
— А къде е сега малкото ви момиче? — попита тя повече, за да запълни последните мигове на тяхното познанство, докато дойде влакът, отколкото от истински интерес. Младата жена се обърна към нея.
— Там, където отивам сега… Да бъда с малката ми Марта. Вече ще бъда добра майка… — Лицето на младата жена беше оживено, внезапно щастливо. Влакът се показа от тунела — все още се движеше бързо. Младата жена се усмихна на госпожа Валенщайн. — Довиждане, беше толкова приятно да поговоря с вас.
— Довиждане, мила — каза госпожа Валенщайн и се канеше да добави нещо, когато младата жена пристъпи към края на перона. И не спря. Госпожа Валенщайн се взираше на мястото, където трябваше да стои жената, но нея я нямаше там.
Чу се отвратителен, кънтящ звук, когато влакът удари тялото. След това писъците на другите по перона проехтяха по спирката на метрото.
Госпожа Валенщайн стоеше вцепенена, подпряна на бастуна, за да облекчи болното си артритно коляно, вторачена там, където беше стояла жената, с която си говореха само преди минута.
Беше се хвърлила право под влака. Защо, за бога, беше го направила? Какъв е станал този свят?
23.
13:10 ч., сряда, 24 март
Букстехуде, Долна Саксония
На Фабел и Вернер им отне само половин час, за да стигнат до Букстехуде. Небето беше просветляло и вече къпеше градчето в ярка светлина, но сърдит вятър все още плющеше и дърпаше шлифера на Фабел, докато вървяха от колата към малък ресторант на Вестфлет в старата част на градчето. Букстехуде приличаше на малък холандски град, който някак си е избутан на изток, докато едва не се е сблъскал с Хамбург. Река Есте се разделяше на Източна и Западна, когато протичаше през старата част на града, където беше вкарана в канали и увенчана с половин дузина мостове в холандски стил. Дори зданието, в което беше ресторантът, изглеждаше сякаш присвило рамене, за да се промуши между съседите си, и Фабел предположи, че е гледало над каналите и мостовете най-малко два века.
Когато влизаха с колата в градчето, нещо друго отекна в съзнанието на Фабел: дори имената на улиците — „Път Братя Грим“, „Път Червена шапчица“, „Път Спяща красавица“ — сякаш се бяха съюзили, за да му напомнят за тъмните тонове, които се спотайваха в сенките на това разследване. Щом чуеше да се споменават Братя Грим, той си представяше Якоб Грим като онзи в книгата на Вайс. Уважаваната и влиятелна историческа фигура беше изместена от измислено педантично чудовище. Теориите на Вайс сякаш влизаха в действие.