Седяха до прозореца и гледаха над канала Флет Хавен, обточен с дървета и бели огради, и над Остфлет. Малък речен товарен платноход от деветнадесети век беше закотвен на показ и многоцветните му знаменца се развяваха и шляпаха неуморно от постоянния вятър. Фабел погледна менюто и си поръча салата с риба тон и минерална вода. Вернер на свой ред проучи цялото меню и чак тогава поиска свински шницел и каничка кафе. Фабел се усмихна при мисълта как този дребен акт на щателност демонстрира толкова ясно разликата между тях. Като полицаи. Като хора. Като приятели.
— Чета тази книга — каза Фабел на Вернер, но не откъсваше поглед от прозореца, като гледаше как вятърът дразни стария платноход със спомени от миналото във флотата на Евер, когато е возил чай, брашно, дървен материал по водните пътища на северна Германия. — От някой си Герхард Вайс. Нарича се „Пътят на приказката“. Тя е за Якоб Грим — всъщност не е, но е изцяло за убийства, базиращи се на вълшебните приказки на Грим.
— Глупости. Има ли връзка?
Фабел отвърна поглед от прозореца.
— Не знам. Малко прекалено близо е, за да се чувстваме удобно, не мислиш ли?
— Да, бих казал. — Вернер остави кафето си и се намръщи. — Защо не ми каза по-рано?
— Започнах да я чета едва снощи. А научих за нея по чиста случайност. Тя беше само далече по ръба на цялата тази история, но сега, когато започнах да я чета…
Лицето на Вернер подсказа, че Фабел е пропуснал лесна топка.
— Трябва да се понавлезе в нея, ако ме питаш. Доколкото знам, нашият убиец може би следва пътя си по тази книга, а не по приказките на Братя, немски предания и другите писания, събрани от братята.
— Сериен убиец, който се ръководи от учебно ръководство? — В смеха на Фабел имаше горчив оттенък. — Мисля, че е възможно.
— Ян, знаеш, че ще се наложи да проверим тоя тип, автора…
— Вайс. — Фабел попълни празнината. Обърна се и пак се загледа в платнохода. Такива корабчета са товарили стоката си по реките и каналите още отпреди Якоб и Вилхелм Грим да са пътували по Германия, за да събират приказки, легенди и митове. А преди тях други кораби са се срещали тук и са разменяли стоки, когато тези приказки, легенди и митове за пръв път са получавали гласност. Древна страна. Древна страна и сърце на Европа — така бащата на Фабел беше му описал Германия, когато беше дете. Място, където нещата се чувстват по-остро, преживяват се по-силно, отколкото навсякъде другаде. — Ще го проверя — каза Фабел накрая.
Контрастът с вилата на Шилер беше абсолютен. Семейство Грюн живееше в покрайнините на Букстехуде в апартамент под наем в блок с шест квартири. Блокът, земята около него и апартаментът на Грюн бяха чисти и добре поддържани. Но когато Фабел и Вернер се присъединиха към господин и госпожа Грюн и осемнадесетгодишната сестра на Хана Лена във всекидневната, изглеждаше, че капацитетът на жилището е надвишен.
Не само апартаментът контрастираше с обстоятелствата от последния разговор на Фабел. За разлика от Вера Шилер, чувството за загуба тук беше неподправено и мигновено. Фабел не можеше да не направи и друго сравнение: със семейство Елерс, които помислиха, че са намерили изчезналото им дете мъртво, и откриха, че са станали жертва на недопустима измама. За разлика от тях, семейство Грюн поне може дадат воля на огромната си скръб. А и имаха тяло, което да погребат.
Ерик Грюн беше едър здравеняк с рошава пепелноруса коса, ни най-малко не оредяла на неговите петдесет и две години. У жена му Аня и дъщеря му имаше следи от красотата на Хана, но в по-малка степен. И тримата отговаряха на въпросите с оловна учтивост. Беше ясно, че искаха да помогнат, но също така беше очевидно, че от тях не може да се научи кой знае какво. Хана не им беше разказвала за по-голямата част от живота си в Хамбург, освен че се е надявала скоро да получи договор като манекен. Казала им, че междувременно е добре в Бакщубе Албертус и очаквала скорошно повишение. Фабел знаеше от Бийдермайер, че това е лъжа. Стана му ясно, че Хана е поддържала връзка със семейството си, но контактите им са били ограничени и тя е пазела за себе си много от новото в живота й. Фабел се чувстваше неудобно, едва ли не виновен, когато трябваше да разкаже обстоятелствата около смъртта й: че е имала връзка с шефа си и че той е другата жертва. Наблюдаваше реакциите им. Шокът на госпожа Грюн беше истински, както и жестокият срам, помрачил изражението на господин Грюн. Лена просто заби поглед в пода.