— А имала ли е други приятели? Имало ли е сред тях някой по-особен? — Когато зададе този въпрос, Фабел усети напрежение между тримата.
— Нямаше по-особен. — Отговорът на господин Грюн беше малко прекалено бърз. — Хана беше придирчива. Не създаваше сериозна връзка с никого.
— А господин Шилер? Споменавала ли е някога за връзката си с него?
Отговори госпожа Грюн.
— Господин Фабел, искам да знаете, че не сме възпирали дъщеря си да се забърква с… женени мъже.
— Значи Хана не е обсъждала това с вас.
— Не би посмяла — каза господин Грюн.
На Фабел му беше ясно, че дори в смъртта си Хана си беше навлякла ужасния гняв на баща си. Питаше се доколко ужасен е бил този гняв, когато Хана е била още дете, и доколко той е допринесъл за свеждане до минимум на контактите със семейството й.
Когато излизаха, Фабел и Вернер изказаха своите съболезнования за втори път. Лена каза на родителите си, че ще изпрати полицаите. Вместо да им каже довиждане на вратата, тя мълчаливо ги поведе надолу по общото стълбище на блока. Спря се във входното антре и когато заговори, гласът й беше тих, почти заговорнически.
— Мама и тати не знаят, но Хана имаше връзка. Не с шефа си… преди това.
— Той имаше ли мотор? — попита Фабел.
Лена леко се изненада.
— Да… Да, всъщност имаше. Вие знаете за него?
— Как се казваше той, Лена?
— Олсен. Петер Олсен. Живее във Вилхелмсбург. Той е мотоциклетен техник. Мисля, че си има свой сервиз. — Светлосините очи на Лена се замъглиха. — Хана харесваше приятелите й да имат пари, които да харчат за нея. Но все ми се струваше, че Петер е нещо временно. За нея парите бяха важното. Омазнените ръце не бяха.
— Виждала ли си го някога?
Лена поклати глава.
— Но ми е разказвала за него по телефона. В петък вечер мама и тати излизаха. Тогава тя ми се обаждаше и ми разказваше разни работи.
— Споменавала ли е някога за Маркус Шилер?
Чу се шум като от отваряща се врата и Лена хвърли неспокоен поглед нагоре по стълбището.
— Не. Не, не бих казала. Не направо. Каза ми, че е намерила някакъв нов, но нищо повече от това. Никога не ми е минало през ума, че може да бъде шефът й. Но знам, че се тревожеше Петер да не разбере. Съжалявам, казах ви всичко, което знам. Просто реших, че трябва да знаете за Петер.
— Благодаря ти, Лена. — Фабел й се усмихна. Беше хубавичко светлооко момиче на осемнадесет години, което до края на живота си щеше да носи белезите от това преживяване. Дълбоки, невидими, но винаги присъстващи. — Ти наистина много ни помогна.
Лена се обърна да тръгне към стълбите, но спря.
— Има и още нещо, господин главен комисар. Мисля, че Петер е доста буен. Мисля, че тя затова се тревожеше той да не разбере.
24.
10:10 ч., четвъртък, 25 март
Вилхелмсбург, Хамбург
Да се открие Олсен не беше трудно. За него нямаше кой знае какви сведения, но от известното ставаше ясно, че е човек, който бързо решава проблемите си с юмруци. Имаше три съобщени присъди за нападения, както и предупреждение за търговско нарушение: беше продавал части на краден мотоциклет.
Вилхелмсбург е най-големият район на Хамбург, най-обширната му част. Фактически той е остров на Елба, най-големият речен остров в Европа, и е отрупан с мостове, в това число и Кьолбрандбрюке, който го свързва с главния град на север и с Харбург на юг. Вилхелмсбург има странен, неустановен вид — съчетание на село с тежка промишленост: овце пасат на поляна край индустриални халета. Районът е с незавидна репутация, често го наричат на шега Хамбургския Бронкс, а над една трета от населението му са емигранти по произход.
Петер Олсен продаваше и поправяше мотоциклети в едно разнебитено индустриално хале откъм реката в сянката на нефтопреработвателен завод. Фабел реши да вземе и Вернер, и Ана за разпита, и поиска да ги придружи звено от униформени полицаи. Нямаха достатъчно улики, за да го арестуват, но Фабел беше успял да издейства разпореждане от Държавната прокуратура за изземване на мотоциклета му за съдебна проверка.
Фабел паркира до буренясалия бордюр край двуметровата мрежеста ограда на работилницата на Олсен. Докато чакаха да дойде полицията, огледаха работилницата и двора. Скелетите на четири-пет мотора бяха струпани преплетени и ръждясали, а огромен ротвайлер лежеше в своята част на двора, като от време на време повдигаше масивната си глава и хвърляше ленив поглед към владенията си. Фабел не можеше да види дали кучето е вързано или не.