— Не, не този. Онзи там.
Олсен посочи сребристосив мотоциклет беемве. Фабел не знаеше нищо за моторите, но отбеляза, че моделът е R1100S. Трябваше да признае, че в него имаше красота: приглушена, елегантна заплаха, която го правеше да изглежда бърз дори когато спеше неподвижен. По странен начин той напомняше на Фабел за кучето пазач на Олсен: пълен със скрита сила, дори ярост, напираща да бъде освободена. Той кимна на двамата униформени полицаи, които избутаха мотора от мястото му навън към чакащия фургон.
— За какво ви е? — попита Олсен.
Фабел не обърна внимание на въпроса.
— Чухте ли за Хана Грюн? Предполагам, че сте чул?
Олсен кимна.
— Да, чух. — Той изобрази най-голямото безразличие, на което беше способен.
— Не изглеждате особено разтревожен, господин Олсен — каза Ана Волф. — Смятах, че сте й бил приятел.
Олсен изкашля нещо като смях и не направи нищо, за да скрие болезнената горчивина в него.
— Приятел? Не и аз. Аз бях само балама. Един от многото й балами. Тя ме заряза преди месеци.
— Не и според хората, с които е работила. Казват, че сте я взимал оттам с мотора си. До съвсем неотдавна.
— Може и да съм. Тя беше използвачката, а аз — използваният. Какво мога да кажа?
Фабел беше наясно, че Олсен често посещава фитнес салони. В раменете му имаше огромна сила, а мускулите на ръцете му издуваха плата на престилката. Не беше трудно да си представиш как надвива по-ниския, по-слаб Шилер и го убива с два удара на остър нож.
— Къде бяхте в петък вечерта, господин Олсен? — попита Ана. — На деветнадесети, до събота сутринта?
Олсен сви рамене. Преиграваш с безразличието, помисли си Фабел. Криеш нещо.
— Излязох да пийна. Във Вилхелмсбург. Прибрах се вкъщи към полунощ.
— Къде отидохте?
— В „Пеликан“. Това е нов бар насред града. Реших да го видя как е.
— Видя ли ви някой? — попита Ана. — Някой, който би могъл да потвърди, че сте бил там?
Олсен направи физиономия, която подсказваше, че този въпрос е глупав.
— Имаше стотици хора. Както казах, това е ново заведение и много хора очевидно са имали същата идея като мен, но не видях познати.
Фабел направи почти извинителен жест.
— Боя се, че в такъв случай ще трябва да ви помолим да дойдете с нас, господин Олсен. Не ни давате достатъчно информация, за да ви изключим от разследването.
Олсен въздъхна примирено.
— Съгласен съм. Но не съм виновен, че не съм си осигурил алиби. Ако бях виновен в нещо, щях да направя усилия да имам достатъчно убедително прикритие. Дълго ли ще трае това? Имам ремонти, които трябва да довърша.
— Ще ви държим толкова, колкото се наложи до установяване на истината. Моля, господин Олсен.
— Може ли първо да заключа?
— Разбира се.
В далечния край на работилницата имаше задна врата. Олсен отиде до нея и завъртя ключа в ключалката. След това излезе, последван от тримата детективи. Кучето спеше в двора.
— Ако ще преспя там, трябва да уредя да хранят кучето. — Той внезапно спря и погледна назад към работилницата. — По дяволите! Алармата! Не мога да оставя моторите, без да включа алармата. Може ли да се върна и да я включа?
Фабел кимна.
— Вернер, върви с господин Олсен, моля.
Когато те се отдалечиха достатъчно, за да не чуват, Ана се обърна към Фабел.
— Нямаш ли чувството, че стреляме в грешна посока?
— Знам какво искаш да кажеш. Имам чувството, че единственото нещо, което Олсен крие, е колко го боли от смъртта на Хана.
Точно тогава чуха внезапен силен гърлен рев откъм работилницата. Фабел и Ана се спогледаха и хукнаха към сградата. Кучето пазач, стреснато в съня си от шума, с хищен инстинкт, стимулиран от двете тичащи фигури, се хвърли бързо напред, зловещите му челюсти потракваха във въздуха. Фабел зави настрани, като се надяваше, че правилно е преценил колко дълга е веригата, с която беше вързано. Бяха изминали около половината разстояние до сградата, когато Олсен излетя иззад нея на огромен червен мотор. Главата му беше затворена в червен шлем със спуснат над очите визьор, но Фабел позна изцапаните с масло работни дрехи. Олсен насочи мотора като оръдие. Предното колело леко се издигна, когато той натисна газта и двигателят нададе сърдит вой.
Адреналинът бликна в тялото на Фабел и забави времето. Мотоциклетът вървеше бързо, но сега сякаш налиташе напред с невъзможно ускорение, като че ли Фабел го гледаше през подвижен обектив. Той и Ана се хвърлиха встрани, когато моторът се стрелна между тях. Фабел се претърколи два пъти на земята. Когато се надигна на едно коляно, нещо масивно и тъмно се блъсна в него. За миг Фабел помисли, че Олсен се е върнал с мотора, за да ги довърши, но се обърна и видя масивните челюсти на ротвайлера да налитат към него. Фабел дръпна глава встрани, когато кучето щракна с оголените си зъби. Усети студени лиги и слюнка върху бузата си, но разбра, че звярът не е улучил. Търкулна се отново, този път в обратна посока, и усети остра болка, когато нещо се заби в рамото му и го разкъса. Фабел продължаваше да се търкаля непрекъснато и чу как злобното ръмжене на кучето се превърна в бесен безсилен лай, когато веригата го спря.