Той скочи на крака. Ана Волф стоеше нащрек и гледаше към него. Фабел й кимна. Тя хукна към колите. Двамата униформени полицаи стояха като зашеметени край на мотоциклета, който товареха от задния край на фургона. Ана Волф се насочи към мотора.
— Ключът на него ли е? — извика на двамата все още неподвижни полицаи.
Преди да отговорят тя се метна на седалката и бутна настрани полицая, който стоеше отзад. После спусна мотора от платформата за качване във фургона, запали двигателя и полетя след Олсен.
Фабел притискаше рамото си. Коженото му яке беше раздрано и подплатата висеше на парцали покрай дупката от зъбите на ротвайлера. Усещаше рамото си контузено, но полото му беше цяло и кръв нямаше. Той хвърли гневен поглед към кучето, което отговори с изпъване на веригата, надигане на задни крака и безсилно размахване на предните във въздуха.
— Насам! — извика Фабел на двамата униформени и затича към отворената врата на работилницата.
Вернер беше на пода. Беше се избутал до полуседнало положение и използваше вече поаленяла носна кърпа в безуспешен опит да спре потока кръв от дясната страна на главата си. Фабел коленичи до него и насочи ръката му да стигне до раната. Тя беше грозна, дълбока и кървяща и вече беше се разпънала от оток. Фабел извади своята неизползвана носна кърпа и замени напоената върху раната. След това подпря с ръка раменете на Вернер.
— Добре ли си?
Погледът на Вернер беше стъклен и нефокусиран, но той успя леко да кимне, което изобщо не успокои Фабел. Двамата униформени влязоха в работилницата. Фабел кимна с глава към лавиците с инструменти.
— Вие вижте там дали има нещо за оказване на първа помощ. — После погледна другия офицер. — Обадете се по радиото за линейка.
Фабел затърси нещо по пода на работилницата, френският ключ лежеше на метър от Вернер. Имаше тежка, груба глава и регулационният цилиндър и челюстите бяха покрити с кръвта на Вернер. Фабел видя, че задната врата в края на работилницата зее отворена. Мръсник, помисли си Фабел. Олсен беше хладнокръвен. Небрежно беше отключил вратата, като се правеше, че я заключва. Прецизно беше изчислил изпълнението си, като беше предположил, че поради неговото нетърпеливо и раздразнено съдействие само едно ченге ще се върне с него „да включи алармата“. Ударил е Вернер с ключа и се е измъкнал от задната врата, където е бил червеният мотор. Фабел беше сигурен, че не беше видял този мотор сред другите в работилницата.
Вернер изстена и се раздвижи, сякаш се опитваше да стане. Фабел го държеше здраво.
— Не мърдай, Вернер, докато дойде линейката. — Той погледна униформения офицер, който кимна.
— На път е, господин комисар.
— Не бих искал да съм на мястото на Олсен, когато го хванете, шефе — каза Вернер.
Фабел с облекчение видя, че очите на Вернер се проясниха малко, но далеч не бяха будни.
— Бъди сигурен — отвърна той. — Никой не може безнаказано да удря хора от моя екип.
— Нямах предвид това. — Вернер слабо се усмихна и кимна към парцаливото рамо на Фабел. — Това не беше ли любимото ти яке?
Последният ъгъл беше прекалено остър. Ана беше с обичайното си кожено яке, но краката й бяха защитени само от денима на джинсите и коленете й едва не застъргаха асфалта на завоя. Тя знаеше, че ако Олсен разбира от каране на мотори толкова, колкото и от поправянето им, което беше вероятно, ще трябва да кара през цялото време на пълна газ дори само за да не го изпуска от поглед. Нямаше шлем и слънчеви очила, така че трябваше да присвива очи срещу поривите на вятъра, когато ускоряваше по правите участъци. Тя се свиваше зад състезателния щит, за да стесни профила си и да се запази възможно най-добре от вятъра. Улицата минаваше покрай оградата на газопреработвателния завод и нямаше голям трафик, така че Ана натискаше газта до край. Тя влетя на Хоне-Шаар-Щрасе, като накара един мерцедес да натисне спирачки и да се отклони. Едва зърна проблясък на червено на голямо разстояние, когато Олсен загърмя по моста над Райхерщийг и Ана се впусна след него. Беемвето ревеше под нея и тя преценяваше разстоянието до следващия завой. Двамата с брат й Юлиус имаха мотоциклети и често бяха пътували заедно през уикендите — във Франция, надолу по Бавария и веднъж даже през Англия. Но после, понеже кариерите и на двамата започнаха да изискват повече време, пътешествията бяха станали по-малко и по-кратки. А когато Юлиус се ожени, спряха напълно. Ана пазеше мотора си допреди година, когато го замени с кола. Сега единственото напомняне за онези дни беше възголямото й кожено яке, с което ходеше на работа почти всеки ден.