Понатисна спирачката, за да намали скоростта преди острия ляв завой в дъното на улицата. Наведе се при завоя, изправи се и отново ускори. Следваше пореден дълъг прав участък на пътя и далеч напред зърна червеното петно на мотора на Олсен. Отвори газта до краен предел и беемвето полетя с нов устрем. Устата на Ана пресъхна и тя осъзна, че я е страх. И потрепери от тази мисъл. Не поглеждаше скоростомера: знаеше, че насилва мотора до възможните за него 200 километра в час и нямаше представа колко остава до границата. Скъсяваше разстоянието до Олсен. Той очевидно не поглеждаше в огледалото за обратно виждане и не рискуваше. Бе очаквал да го преследват с кола и не биха могли да се състезават с него по бързина и маневреност. Разстоянието намаляваше. Не проверявай, мислеше тя, не проверявай още, гадняр. Но стана. Почти незабележимо движение на главата с червен шлем — и моторът на Олсен се хвърли напред. Не можеше да се измъкне напълно от нейното надуто до предел беемве, но можеше да поддържа дистанцията, докато някой от двамата сбърка. Беше като игра на гоненица.
Следващия завой Олсен взе по-бързо и по-добре от Ана, като малко увеличи преднината си. Индустриалният пейзаж наоколо изчезна и край тях вече се редяха мръсни поля. Пътят беше с много завои и Ана ги срязваше косо, като благодареше, че няма насрещно движение.
Пореден остър завой, но този път Олсен не го прецени вярно и едва го взе, като се наложи да намали, за да се върне в своето платно. Ана скъси преднината му с двадесет метра. Вселената й се беше разцепила, от нея беше останала само лентата на пътя отпред и моторът под нея, с който тялото й се беше сляло. Сякаш централната й нервна система беше свързана с електрониката на беемвето и всяка мисъл, всеки импулс се предаваха автоматично на мотора. Фокусът за нея беше червеният мотор на Олсен отпред. Концентрацията й беше пълна, опитваше се да предугади всяко движение.
Тази концентрация означаваше, че не може да отклони нито за миг ръка от управлението на мотора. Не можеше да посегне към пистолета. Не можеше да телефонира. Внезапно осъзна, че се е изгубила — толкова беше съсредоточена върху пътя и Олсен пред себе си, че вече не знаеше къде се намират. Не познаваше добре Вилхелмсбург, а и възбудата и предизвикателството на преследването отвличаха вниманието й от прелитащите край нея ориентири. Равнината около нея и посоката, в която бяха поели, означаваха, че са някъде в Моорвердер — странната селска опашка на Вилхелмсбург, която някак си беше останала незабелязана от предприемачите.
Пореден завой и поредна права отсечка пред тях. Моторът на Олсен подхвръкна, когато той отново ускори до максимум. Ана усети, че гърдите й се свиват, когато разбра, че откритият път навлиза в застроено пространство. Табела проблесна край пътя и Ана разбра, че наближават Стилхорн, че Олсен е направил примка и се връща обратно към аутобан A1. Може би трябваше да намали и да се откаже от преследването, вместо да застрашава живота на мирни граждани.
Трафикът започна да се сгъстява и Ана се виеше между коли и камиони, много от които рязко натискаха спирачки с рев на сърдити клаксони. Сърцето бумтеше в гърдите й. Осъзна, че зад нея вие полицейска сирена. Не знаеше дали е подкрепление, или просто полицията в Стилхорн реагираше на бясното препускане на два мотоциклета през градчето. Все пак се радваше, че наблизо ще има и други полицаи, когато накрая хване Олсен натясно. В този миг тя го видя внезапно да завива, моторът почти се плъзна под него и той изчезна в странична улица.
Ана пропусна завоя и трябваше да продължи по главната, като предизвика още по-гневни клаксони. Върна се и влезе в страничната улица, но видя Олсен да излиза от далечния й край. За пореден път тя подкара на пълна газ. Ревът на беемвето прокънтя по тясната уличка и двама-трима пешеходци се долепиха до зданията, когато профуча край тях. Това ставаше твърде опасно. Щеше да загуби Олсен, ако не го застигне, преди да навлезе още по-навътре в града.