Ана почти беше успяла към края на уличката, когато се появи зелено-бяла патрулна полицейска кола с мигащи фарове и зави по улицата в далечния край. Тя явно се опитваше да я блокира и Ана яростно замаха ръце, за да ги накара да се отместят. Вместо това полицейската кола изпищя със спирачки и полицаи излязоха от двете страни с пистолети, насочени към Ана.
Тя остро спря и обърна мотора странично към колата. Той се изплъзна под нея и Ана се просна на асфалта, бедрото й пламна, тъй като денимът се беше разкъсал. Претърколи се няколко пъти и спря до паркираната кола. Моторът й се плъзна, като хвърляше искри от триенето на метал с уличното платно, докато се блъсна в предницата на полицейската кола.
Втора патрулна кола паркира зад Ана и смаяните полицаи тръгнаха към нея, като прибираха в кобурите пистолетите си, докато тя разтриваше с една ръка обеленото си бедро, а с другата им показваше овалната си бронзова значка от Криминалната полиция. Те й помогнаха да стане и единият започна да обяснява, че не са знаели, че е от полицията и преследва заподозрян.
Ана ядосано гледаше към празната улица, където беше изчезнал Олсен, после към мотора, смачкан под полицейската кола. Със спокоен сдържан тон попита дали униформените полицаи могат по радиото да съобщят за посоката, в която бе тръгнал нейният заподозрян, и дали не могат да изпратят хеликоптер след него. После, като пое дълбоко въздух, тя изкрещя грубо и остро към полицаите:
— Проклети идиоти!
25.
16:30 ч., четвъртък, 25 март
Градска болница
Вилхелмсбург, Хамбург
Мария Клее стоеше до прозореца. Носеше тъмносив костюм с панталон с черна вълнена блуза под сакото. Русата й коса беше прибрана назад, а сивите й очи блестяха ярко и студено под рязкото болнично осветление. Мария винаги изглеждаше малко прекалено елегантна за старши криминален комисар както по вид и фигура, така и по облекло. Тук, в тази болнична стая, контрастът с нейните уморени и ранени колеги още повече биеше на очи.
— Е… — каза тя усмихнато, като почукваше съвършените си зъби с края на химикалката — общо взето, може да се каже, че мина добре. Следващия път, когато трябва да се срещате с някого, май ще е добре да дойда с вас.
Фабел се разсмя невесело. Беше потънал в стола край леглото на Вернер. Още беше с раздраното яке. Вернер беше полуседнал в леглото. Половината на лицето му беше гротескно подута и беше започнала да се обезцветява. Рентгенът и скенерът не бяха показали счупване или мозъчен оток, но лекарите се безпокояха, че раната може да е затъмнила счупване под линията на косата. Вернер се намираше в ничията земя между съзнание и сън. Бяха му дали болкоуспокояващо, което имаше по-силен седативен ефект дори от френския ключ на Олсен. Ана, с болничен халат и масивен тампон на бедрото, седеше в инвалидна количка от другата страна на леглото на Вернер.
— Това е краят на моята кариера като манекен за бански костюми — беше казала тя, когато я докараха в стаята.
Високоскоростното преследване и зрелищният му край бяха помели марковия грим и червило и една от сестрите беше й дала някакъв гримочистител. Сега лицето й беше освободено от козметика и кожата й сияеше почти прозрачна. Фабел не беше я виждал без грим и се смая колко по-млада изглежда от своите двадесет и седем години. И колко е хубава. Този облик не се съчетаваше с агресията, с която Ана изпълняваше задълженията си. Агресия, която Фабел често трябваше да контролира.
Той уморено се надигна от стола и се присъедини към Мария до прозореца с лице към Ана и Вернер. Беше ясно, че иска да каже нещо, и тъй като Вернер присъстваше в стаята повече с тяло, отколкото с мисъл, то беше предназначено за Ана, но и за Мария.
— Няма нужда да ви казвам, че имаме проблем. — Тонът му подсказваше, че ще каже нещо, което няма да се приеме много добре. — В основни линии се отнася за теб и мен, Мария. Вернер ще отсъства най-малко месец. Ана, ти няма да ставаш за работа около седмица.
— Много съм добре, шефе. Ще се върна…
Фабел я спря с жест.
— Няма да си ми от полза, комисар Волф, ако не си напълно подвижна. Ще мине най-малко седмица преди да станеш годна за работа. Лекарите казаха, че дори сега да не усещаш, ще настъпи адска болка, когато разкъсаните мускули започнат да заздравяват. И в добавка имаш късмет, че ще минеш без трансплантация на кожа на крака.